— Смъртите не прекъсват моите памети.
— Странен вид безсмъртие — каза тя. — Нали знаеш, че тлейлаксианските Майстори се пресътворяват сами? Какво ли обаче са искали да постигнат с теб, смесвайки различни голи в едно и също тяло?
— Попитай Сцитал.
— Бел е сигурна, че си ментат. Ако е вярно, ще бъде дълбоко щастлива.
— Не мисля.
— Но аз ще се погрижа да бъде и очарована. Боже мой! Въпросите ми са толкова много, че не зная откъде да започна. — Тя го заоглежда внимателно, хванала брадичката си с лявата ръка.
Въпроси ли?
Изискванията на ментата потекоха в руслото си, прекосяващо мозъка на Айдахо. Остави въпросите, които сам бе задавал многократно на себе си, да се движат сами, оформяйки собствени матрици.
Какво са искали да постигнат с мен тлейлаксианците?
За настоящото прераждане не биха могли да включат клетки от всички негови бития като гола. А той имаше в себе си всички памети… Коя космическа връзка се бе погрижила да струпа в сегашното му изпълнение онези животи — до един? Дали това бе нишката към миражите, които виждаше в Големия трюм? Внезапно в съзнанието му се появиха полупамети — тяло в топъл флуид, хранено с помощта на тръбопроводи, масажирано от машини, сондирано и разпитвано от тлейлаксианските наблюдатели. Долавяше мърморене от полуспящи себеподобия. Думите нямаха никакъв смисъл. Помисли си, че чува чужд език, произнасян от собствените му уста, макар и да разпознаваше ординерния галахски говор.
Обхватът на доловеното в действията на тлейлаксианците го изпълни с ужас. Те обследваха цял космос, до който единствено „Бин Джезърит“ се бе осмелил да се докосне. Фактът, че в „Бин Тлейлакс“# го бяха направили по егоистични подбуди, не намаляваше с нищо значимостта му. Безкрайните прераждания на тлейлаксианските Майстори се бяха оказали възнаграждение, заслужаващо риска.
Слугите-лицетанцьори копираха всеки живот и който и да е разум. Величината на тлейлаксианския сбъднат сън внушаваше същото страхопочитание, което предизвикваха достиженията на „Бин Джезърит“.
— Сцитал приема спомените от времената на Муад’Диб — каза Одрейди. — Някой ден можеш да сравниш своите бележки с направените от него.
— Този вид безсмъртие е разменна монета за пазарлъци — предупреди я той. — Може ли да го продаде на почитаемите мами?
— Би могъл. Хайде. Да се връщаме в твоята къща.
Когато влязоха в работната му стая, тя посочи с жест стола до командното табло, а той се запита дали старшата майка продължава да преследва тайните му. Одрейди се наведе над него и натисна някакви бутони на клавиатурата. От прожектора над главите им се появи сцена на пустинята с хоризонт от хълмисти дюни.
— Домът на Ордена — заговори тя. — Широката ивица по дължината на нашия екватор.
Заля го възбуда и той попита:
— Пясъчни твари, казваш. А има ли нови червеи?
— Шийена ги очаква скоро.
— Трябва им огромна маса подправка като катализатор.
— Там наистина жертвахме голямо количество мелиндж. Нали Лито ти е говорил за катализатора. Какво още си спомняш за него?
— Убивал ме е толкова пъти, че ме боли, когато си помисля.
На Дюн тя бе разполагала със записите от Дар-ес-Балат.
— Знам, че собственоръчно те е убивал. Изхвърлял те е след пълното ти изчерпване, така ли да разбирам?
— Понякога оправдавах надеждите му и ми бе позволявана естествена смърт.
— Златната Пътека… Струваше ли си тя всичко това?
Не можем да стигнем нито до смисъла на Златната Пътека, нито до вълненията и кипежа, предизвикани от нея. Каза го.
— Интересен избор на дума. Един ментат мисли за вечността на Тирана като за предизвикан кипеж.
— Разпръскването изригна благодарение на него.
— Предизвикано също и от Времената на глада.
— Мислиш ли, че той не е очаквал гладуванията? Одрейди не отговори, принудена да замълчи от ментатската му проява.
Златната Пътека: човешкият род „изригва“ във вселената. И никога вече не бива ограничаван само на една-единствена планета, нито пък е подвластен на една-единствена съдба. Нашите яйца вече не остават в един полог.
— Лито мислеше за човешкия род като за цялостен организъм — каза той.
— Но ни включи в списъка на своя блян против волята ни.
— Вие, атреидите, винаги постъпвате по този начин. Вие, атреидите!
— А може би сте ни изплатили онова, което ни дължите?
— Не съм го казал.
— Ментат, даваш ли си сметка за сегашната ми дилема?