— В библиотеката намерихме доста неща за „Бин Тлейлакс“. Вещице, присъединили сте се към тях в много отношения. Цяла камара проекти; как да се неутрализира невидимостта на не-кораб, как да се проникне в тайните на живата клетка, във вашата Мисионария Протектива, както и в нещото, наречено „Езикът на Бога“.
Лусила леко се усмихна. Страхуваше ли се тя, че някъде може да има истински бог?
Нека захапе мъничко! Бъди откровена.
— Нищо не сме правили заедно с тлейлаксианците. Хората ти са изтълкували неправилно намереното. Не искате никой да ви гледа отвисоко, така ли? А как ще го приеме Бог според вас? Ние разпространяваме различни религии, които ни пазят и помагат. Такова е предназначението на Мисионария Протектива. Докато тлейлаксианците имат само една…
— Организирате религии?
— Не съвсем. Организационният подход към религията е винаги апологетичен. Ние не го приемаме.
— Започваш да ме отегчаваш. Защо намерихме толкова малко за Бог-Императора?
Напад!
— Може би вашите хора са унищожили събраното.
— Аха, значи проявявате интерес към него. Както и вие, Мадам Паяк!
— Позволявам си да мисля, височайша почитаема мамо, че Лито II и неговата Златна Пътека са били обект на изследвания в много от академичните ви центрове.
Жестоко!
— Нямаме академични центрове!
— Изненадва ме интересът ти към него. — Нищо специално.
А оня футар се хвърли от дъба, поразен от мълния! Наричаме неговата Златна Пътека с думите „фиктивна гонитба“. Той я запрати в безбрежните ветрове и отсече: „Виждате ли? Натам отива.“ Това бе Разпръскването.
— Някои предпочитат да го наричат „Стремежът“.
— Успя ли наистина да предскаже бъдещето ни? Може би точно това те интересува?
Удар в десетката!
Височайшата почитаема мама се изкашля с ръка на устата.
— Твърдим, че Муад’Диб създаде бъдещето. Лито II го унищожи. Но ако можех да знам…
— Моля те! Височайша почитаема мамо! Хората, които искат от оракула да предскаже бъдещето им, всъщност търсят да узнаят къде е зарито съкровището.
— Разбира се!
— Да узнаеш цялото си бъдеще, и нищо не ще те изненада така ли? За това ли говорим?
— Да, казано обаче с много думи.
— Следователно не искаш да разбереш бъдното, а да продължиш завинаги сегашното.
— Не бих могла да го кажа по-добре.
— Но не пропусна да отбележиш, че съм ти досадила!
— Какво?
Оранж в очите й. Внимателно.
— Завинаги без изненади, а? Възможна ли е по-голяма скука?
— Ой! Стига… Нямах това предвид.
— Е, височайша почитаема мамо, остава ми само да ти кажа, че не разбрах какво си мислила.
— Няма значение. Утре ще се върнем към въпроса. Помилване!
Дребната жена се изправи:
— Влизай обратно в клетката.
— Ами яде? — жалостиво се заинтересува футарът.
— Долу съм ти приготвила чудничко нещо за хапване, мили. После ще те почеша по гърба.
Лусила влезе в клетката. Височайшата почитаема мама хвърли след нея една възглавница с думите:
— Сложи я под шигъровата жица. Виждаш ли колко любезна мога да бъда?
Плътно щракна вратата на тръбообразния затвор, футарът в неговата си клетка се плъзна обратно към стената. С рязък звук панелът също зае старото си място.
— Стават много неспокойни, когато огладнеят — поясни височайшата почитаема мама.
После отвори вратата на стаята и се обърна, вгледана за миг в Лусила:
— Тук никой няма да те безпокои. Отказвам на всички достъп до тази стая.
„Много неща, които правим напълно естествено, стават трудно изпълними веднага след като се опитаме да ги превърнем в предмет на интелектуални усилия. Възможно е да знаеш толкова много по дадена тема, че да се превърнеш в пълен невежа.“
Одрейди периодично сядаше да обядва с помощниците и техните проктор-наблюдатели — непосредствените вардияни в този мозъчен затвор, от който мнозина никога нямаше да излязат.
Мислите и постъпките на помощниците подаваха достоверна информация към дълбините на съзнанието на старшата света майка за състоянието на нещата в Дома на Ордена. Помощниците реагираха с настроенията и опасенията си по-открито от светите майки. Пълноправните сестри бяха усвоили почти до съвършенство изкуството да не бъдат видени откъм най-лошите си страни. Те също не се опитваха да крият основното във всекидневните си дела, ала всяка от тях можеше да хлътне в някоя от овощните градини, да затвори след себе си врата или просто да се скрие от визуалното поле на наблюдателите-вардияни.