При помощниците бе доста по-различно. Напоследък в Централата почти липсваше нещо прилично на мъртъв сезон. Дори в трапезариите по всяко време течеше постоянен поток от хранещи се. Работните смени, разположени в шахматен ред по твърд график, позволяваха на всяка света майка да разпредели задълженията си в рамките на денонощието. Одрейди не биваше да прахосва време и енергия за въвеждането на ред на подобно ниско ниво. В часа за вечерно хранене тя спря до вратата на залата на помощниците и моментално долови внезапното смълчаване.
Дори начинът, по който те поднасяха храната към устите си, свидетелстваше за нещо. Къде отиваше погледът им, когато пръчиците за хранене се вдигаха нагоре? Защо беше рязкото бодване и бързото сдъвкване, преди да последва почти конвулсивно преглъщане? Да, тази трябва да бъде наблюдавана. Тя отглеждаше някакво вълнение в себе си. А онази ей там, която се замисляше с пълна уста след всяка хапка, сякаш бе изпълнена с недоумение къде точно са скрили отровата в подобен буламач? Зад тия очи сигурно има творческо съзнание. Трябва да бъде проверена за длъжностна промяна.
Одрейди влезе в залата за хранене.
Подът, изработен от пластичен материал и очевидно издръжлив на издраскване, приличаше на голяма шахматна дъска в бяло и черно. Според послушниците подредбата му е била поискана от светите майки с цел действително да го ползват като дъска за игра: „Някоя от нас застава тук, друга — там, а трети се разполагат по централната линия. След като бъдем поставени по местата си, започват да ни разместват, а победителят взема всичко.“
Одрейди седна почти в ъгъла на една маса до прозорците, гледащи на запад. Помощниците се посместиха със спокойни и дискретни движения.
Залата бе част от най-първия градеж на Дома на Ордена. Той имаше дървена конструкция, чиито греди с голям светъл отвор — огромни, много тежки и с матовочерно покритие — минаваха по цялата дължина. Около двайсет и пет метра без нито едно съединение. Някъде из Дома се намираше гористо насаждение от генетично манипулирани дъбове, устремени към слънчевата светлина в грижливо поддържани плантации. Дърветата се извисяваха на минимална височина трийсет метра преди първия от главните клони и с повече от два метра широки стволове. Бяха засадени по време на построяването на сградата с тази зала и подготвени за смяна на гредите, когато времето ги отслаби. Нормалната им експлоатационна възраст бе определена на хиляда и деветстотин стандартни години.
Помощниците около старшата майка я наблюдаваха с голямо внимание, но без никакъв намек за директно взиране като че ли тя въобще не бе там.
Одрейди обърна глава и погледна през западните прозорци към залеза. Отново прах. Разстилаше се от пустинята подобно на пелена и сякаш разпалваше залязващото слънце, което блестеше като далечен въглен, готов всеки момент да изригне с неудържимо огнено зарево.
Старшата света майка потисна една въздишка. Подобни мисли отново пресъздаваха картината на кошмара й — бездната, опънатото въже. Знаеше, че ако затвори очи, ще почувства под стъпалата си люлеенето му. И преследващата я фигура с брадвата — все по-близо!
Хранещите се покрай нея помощници се размърдаха неспокойно, сякаш доловили същото. Може би наистина бяха усетили нервността й. Внезапно дочут звук от триеща се тъкан я измъкна от познатия кошмар. Вече бе разпознала нова нотка в шумовете, разнасящи се из Централата. Стържещ звук, неприсъщ за обичайните движения — тропването на отместен стол или отварянето на кухненска врата. Почти проскърцващо стържене. Почистващите смени се оплакваха от пясъка и „отвратителната прах“.
Одрейди погледна през прозореца към източника и носителя на новия дразнител — вятър от юга. Мътно замъгляване с цвят между жълто и землистокафяво бе изтеглило завесата си по хоризонта. След като вятърът се оттегли, отложеният от него прах ще се окаже из ъглите между и по сградите, както и по подветрените страни на хълмите. Имаше кремъчен мирис с алкален оттенък, дразнещ леко ноздрите.
Тя погледна надолу към масата едва когато сервиращата помощница постави пред нея порцията й.
Почувства приятна промяна в сравнение с бързото хапване в работната стая или личната й трапезария. Когато се хранеше сама там, помощниците внасяха храната толкова тихо и отсервираха с такава мълчалива ефикасност, че понякога се изненадваше защо не вижда нищо пред себе си. Докато тук храненето бе почти само шум, суетня и разговори. Главният готвач Дуана обикновено влизаше с познатото къткане: „Не ядете достатъчно!“ Одрейди по принцип обръщаше внимание на смъмряния от подобно естество. Наблюдателите-вардияни имаха и някои добри страни.