(В онези много стари времена?)
— Точно колкото и днес. Болката поучава, както ми казваха тогава.
Напрежението поизчезна. Споделен опит, гласеше за подобни случаи жаргонът на прокторите.
— Не разбрах казаното за конете, старша майко — погледна в чинията си Стреги. — Не може да е конско месо. Сигурна съм, че…
Одрейди се изсмя високо, привличайки изненадани погледи. После хвана ръката на Стреги и благо се усмихна:
— Благодаря ти, мила. От години никой не ме е разсмивал толкова искрено. Надявам се, че слагаме началото на дълга и изпълнена с веселие връзка.
— Благодаря и аз, старша майко, но…
— Ще ти обясня малката си шега за коня, която в никакъв случай не целеше да те обиди или унижи. Все едно, че искам да вдигнеш детенце на раменете си и да тръгнеш с него по-бързо, отколкото то би могло да се движи, носено от още слабите си крачета.
— Както пожелаете старша майко.
Без възражения или въпроси. Да, въпроси имаше, но отговорите щяха да дойдат своевременно и Стреги го знаеше. С магията на времето. Отдръпвайки ръката си, Одрейди попита:
— Как се казваш?
— Стреги, старша майко. Ейлоена Стреги.
— Бъди спокойна, Стреги. Ще проуча внимателно доклада ти за овощните градини. Те са ни нужни както от морална гледна точка, така и заради храната, която ни осигуряват. Още тази вечер се обади в отдел Пренасочване. Кажи им, че искам да бъдеш в работния ми кабинет утре сутринта в шест часа.
— Ще бъда там, света майко. Да продължа ли с означенията по вашата карта?
Въпросът прозвуча малко припряно, понеже Одрейди се бе изправила и се готвеше да си тръгне.
— Засега да, Стреги. Но поискай от Пренасочване да определят нова помощница и почни да я обучаваш. Скоро ще си прекалено заета, за да имаш време за картата.
— Благодаря, старша майко. Впрочем пустинята се разширява доста бързо…
Одрейди посрещна със задоволство думите, разпръснали мрачното настроение, което сякаш висеше над нея през по-голямата част от деня.
На кръговрата бе даден още един шанс, преобръщайки всичко за пореден път под напора на онези скрити сили, които обикновено се наричат „живот“ и „любов“, а носят и други ненужни наименования.
Тъй се върти. Тъй се обновява. Тайнство. Каква ли магия би могла да отвлече вниманието от това чудо?
В работната си стая тя пусна заповед до Службата за следене и контрол на времето, след което изключи апаратурата и отиде до еркерния прозорец. Домът на Ордена светеше в бледочервено в нощта — отразената от облачната покривка светлина, идваща от земята. Придаваше романтичен вид на покривите и стените но Одрейди почти веднага я прогони от съзнанието си.
Романтика ли? Наистина нямаше нищо романтично в онова което бе сторила в залата за хранене на помощниците.
Най-после го направих. Поех опасно задължение. Сега Дънкан трябва да възстанови спомените на нашия башар. Деликатна задача.
Продължи да се взира в нощта, потискайки свиванията в стомаха си.
Не само поех с личността си опасно задължение, но въвлякох в него и оставащата част от моето Сестринство. Ето как стоят нещата, Тар.
Това значи, че остроумният ти план си го бива.
Канеше се да вали. Одрейди го долови във въздуха, идващ през вентилаторите около прозореца. Нямаше нужда да чете сводните на Службата за следене и контрол на времето. Впрочем, напоследък почти и не го правеше. Защо да се безпокои ненужно? Обаче докладът на Стреги носеше скрито предупреждение.
Тук валежите ставаха все по-редки, така че трябваше да се очакват с радост. Сестрите ще наизскочат да походят под дъжда въпреки съпътстващия го студ. В мисълта й имаше и тъга. С всеки дъжд пристигаше един и същ въпрос:
Последен ли е?
Хората от Службата полагаха героични усилия, за да оставят суха разрастващата се пустиня и същевременно да осигурят напояване на районите с отглеждани култури. Одрейди не проумяваше как бяха успели да съчетаят приближаващия дъжд с нейната заповед. Но не след дълго те нямаше да могат да изпълняват подобни повели, издадени дори от старша майка! Пустинята ще бъде краен победител, защото точно този процес приведохме в действие.
Тя отвори централните крила на прозореца. Вятърът на това ниво бе притихнал. Само облаците се движеха над главата й. Носеха се напред, подгонени от ветровете на голяма височина. От времето сякаш се излъчваше чувство за нещо спешно. Въздухът бе хапещо студен. Следователно бяха пререгулирали температурата, за да завали. Затвори прозореца. Не изпитваше никакво желание да излезе навън. Една старша майка не може да си отпусне време за играта на последен дъжд. Всеки път по един дъжд. И вечното неумолимо движение на пустинята към тях.