Неизброими неща от всекидневието. Познат глас, който казва: „Довечера искам само да опра нависоко краката си и да се сгромолясам. Не ме търси за нищо.“
Всичко се бе превърнало в част от него. Вплетено в характера му. Преживяното го бе циментирало завинаги; той не би могъл да го обясни никому.
Мурбела заговори, без да го погледне:
„Много жени е имало в твоите животи.“
„Не съм ги броил.“
„Обичал ли си ги?“
„Те са мъртви, скъпа. Единственото, което мога да обещая, е отсъствието на ревниви духове в цялото ми минало.“
Мурбела угаси светоглобусите. Дънкан затвори очи и почувства близо до себе си мрака, когато тя припълзя в ръцете му. Притисна я здраво, защото знаеше, че го иска, но мислите му се затъркаляха по собствения си път.
В един стар спомен се появи някогашен учител-ментат:
Дори най-голямата практическа значимост може да се окаже маловажна за времето до следващия сърдечен удар. Ментатите трябва да гледат с радост на такива моменти.
Кой знае защо, не изпита никаква радост.
Продължителната серия на животите му се въртеше в него независимо от ментатската им значимост. Един ментат идва в отредения му свят свеж във всяко отношение. Нищо старо, нищо ново, без каквото и да е от заложеното в предишните свързващи флуиди. Вече си бил в мрежата и съществуваш само за проверка на големината на улова.
Какво не е преминало! Колко ли фина мрежа съм хвърлил този път?
Ето каква бе гледната точка на ментата. Практически нямаше възможност тлейлаксианците да са включвали всички клетки на Дънкан Айдахо при пресътворяването му. Не можеше да няма пропуски в набирането на материал за цялата серия. Той самият бе установявал доста такива пропуски.
Но никакви празни пространства в паметта. Спомням си всички.
Представляваше система, обвързана извън Времето. Така мога да виждам онези двамата… И мрежата. Това бе единственото му обяснение за възможностите на ментатското съзнание; ако в Сестринството стигнеха до него, щяха да се ужасят.
Независимо от броя и силата на отрицанията от негова страна.
„Друг Куизъц Хадерах! Да го убием!“
Така че поработи за себе си, ментате!
Знаеше, че разполага с повечето от кубчетата за мозайката но те все още не стигаха, за да бъдат стъкмени в набор от въпроси.
Игра, в която една от фигурите не може да бъде премествана.
Извинения за необичайно поведение.
„Искат нашето съзнателно участие в бленувания от тях сън-мечта.“
Опипване на граничните очертания!
Човешките същества могат да пазят равновесие на необичайни повърхности.
В съзвучие с хармонията. Не мисли. Направи го.
„Високото изкуство убедително имитира живота. Ако имитира сън, това трябва да е сънят на живота. В противен случай няма как да се направи връзка. Нашите контакти не пасват.“
Докато пътуваха на юг към пустинята в ранния следобед, Одрейди долови смущаваща промяна във външния вид на окръжаващата среда в сравнение с видяното преди три месеца при тогавашната инспекционна обиколка. Разбра, че е постъпила правилно с избора на наземните превозни средства. Гледката в рамката на стъклото от дебел пластичен материал, което ги пазеше от външния прах, даваше възможност да се видят повече подробности.
Много по-сухо.
Основната част от групата пътуваше в относително лека кола — само за петнайсет пасажера, включително водача. Задействаха се суспенсори и усъвършенстван реактивен двигател, когато излизаха от традиционното придвижване по повърхността. Спокойно развиваха скорост от триста клика в час над огледално гладкия път. Свитата от пътници (прекомерно голяма заради престараването на Тамалани) ги следваше в нещо подобно на автобус, пренасящ както дрехи за преобличане, така и храна и напитки за спиранията покрай пътя.
Стреги, седнала до Одрейди зад шофьора, каза:
— Старша майко, не бихме ли могли да спретнем малък дъждец за тукашната суша?
Устните на Одрейди се свиха в тясна линия. В случая мълчанието бе най-добрият отговор.
Закъсняха с тръгването. Всички се бяха събрали на отправния пункт, готови да потеглят, когато дойде съобщение от Белонда. Още един отчет за сполетяло ги трагично нещастие, което изискваше вниманието на старшата света майка в последната минута! Отново се случи нещо отдавна познато — Одрейди определяше за себе си единствената роля на официален преводач. Налагаше й се да пристъпи до края на сцената и да обяви на висок глас за какво става дума: