Поради тази причина искаме да стигнем, до бъдещите си сестри, когато те са още съвсем, млади. Може би затова в Шийена са се промъкнали някои недостатъци от морално естество. Взехме я твърде късно… За какво ли толкова тайно разговарят двамата с Дънкан с пръстите и ръцете си?
— Нравствените решения винаги се разпознават твърде лесно — каза Одрейди. — Те са там, където оставяш настрана собствените си интереси.
Стреги погледна към нея с неприкрит страх:
— Каква смелост е нужна!
— Не е смелост! Нито дори отчаяние. Онова, което правим, е най-естественото нещо само по себе си. Дела, извършени само по един начин, защото друг не съществува.
— Старша майко, понякога ме караш да се чувствам като пълна невежа.
— Великолепно! Оттук тръгва мъдростта. Стреги, невежеството е разнолико. От най-долна проба е онова, с чиято помощ следваш собствените си желания, без да вникваш в същността им. Понякога го правим несъзнателно. Изостри сетивата си. Следи какво вършиш. Винаги се питай: „Когато го извърших, какво исках да придобия?“
Стигнаха до билото на последния хълм преди Елдио и Одрейди поздрави мигновеното просветване на отразяваща повърхност.
— Ето и морето — пошепна някой отзад.
— Спри там — разпореди се старшата майка, когато стигнаха до широко място за разминаване преди един завой с изглед към водата.
Клеърби знаеше мястото и се бе подготвил. Одрейди често го караше да спира тук. Закова точно където тя посочи. Колата изскърца и се отпусна с цялата си тежест. Чуха зад себе си шума от другото возило и висок глас, подканващ спътниците си:
— Ей, гледайте!
Елдио лежеше долу в далечината — сгради с деликатно издължени корпуси, някои издигнати над земята на стройни цилиндрични крака с непрекъснато бягащ под тях и през тях вятър. Мястото бе доста по на юг и много по-долу от високото, на което бе кацнала Централата, така че тук топлината беше осезателна. Малки вятърни мелници с вертикална осева конструкция, подобни на детски играчки от смалилото ги разстояние, се въртяха по ъглите на сградите в Елдио, помагайки за захранването на общинското поселище с енергия. Одрейди ги посочи на Стреги.
— Разчитаме на тях за независимостта си от обвързване със сложна технология, контролът върху която е в ръцете на други.
Докато говореше, тя насочи вниманието си надясно. Морето! Сега то не бе нещо повече от жестоко свити остатъци от някогашната величествена шир. Морското дете се ужаси от видяното. От морето се вдигаше гореща пара. Бледопурпурният цвят на сухи хълми бе изтеглил неясното си очертание по хоризонта откъм срещуположната страна на жалкото водно пространство. Одрейди забеляза, че от службата за метеорологичен контрол бяха се погрижили за вятър, който да разнася наситения с влага въздух. Последицата — накъсани пенести вълни, биещи по дребния чакъл под мястото, от което те наблюдаваха.
Спомняше си, че някога там се бе проточил наниз от рибарски села. Сега, след като морето бе отстъпило, те се намираха високо нагоре по склона. В миналото тези селца ошаряха с цветните ся петна брега. Голяма част от населението им бе всмукано от новото Разпръскване. Останалите бяха изградили релсов път за трамваен превоз на лодките си до и от водата.
Тя едновременно одобри стореното и го ожали. Съхраняване на енергия. Обстановката като цяло изневиделица я порази с неприкритата си суровост, също като онези заведения за възрастни хора в старата Империя, където те очакваха смъртта си.
Колко остава, докато умре и това място?
— Морето е толкова миниатюрно! — обади се глас от задната половина на колата.
Одрейди го разпозна. Чиновник от Архивната служба. И един от проклетите шпиони на Бел.
Наведе се напред и потупа Клеърби по рамото:
— Свали ни до близкия бряг при онова заливче точно под нас. Искам да поплувам в морето, докато още го има.
Стреги и други две помощници я последваха в топлите води на залива. Останалите тръгнаха да се поразходят по брега или заследиха от колата и автобуса необикновената сцена.
Старшата майка плува гола в морето!
Одрейди чувстваше как водата около нея я изпълва с енергия. Наложи си да продължи, защото й предстоеше да вземе решения от първостепенна важност.
Каква част от отишлото си вече огромно море можеха да си позволят да поддържат в тези последни дни на планетата, когато животът продължава в близки до непоносимото граници? Пустинята идеше — тоталната пустиня, подобна на онази от изгубената Дюн. Ако сянката с брадвата ни остави време. Заплахата бе много близо, а бездната — зейнала отдолу. Проклета да е смахнатата ми дарба! Защо трябва да знам отнапред?