Засега можеше само да обмисля въпросите си. Защо аз… Защо трябва…
„Победителите са тези, които оставят потомство. Ние сме техни наследници. Често за победата се плаща с висока морална цена. Варварство е дори твърде неизразителна дума за някои от нещата, които са вършили предците ни.“
Мурбела почувства как позната ръка докосва бузата й. Дънкан! Докосването върна раздиращата агония. О, Дънкан! Нараняваш ме със страшна болка.
Въпреки страданието тя долови празни места в поредицата от животи, разкриващи се пред нея. После всички спряха напълно.
„Само онова, което можеш да възприемеш сега — обади се безплътният глас. — Други ще дойдат по-късно, когато станеш по-силна, ако оцелееш…“
Селективен филтър. — Думи на Одрейди. — Нуждата отваря врати.
Настойчиво ридание се понесе откъм останалите присъстващи. Вопли: Виждаш ли? Разбираш ли какво се случва, когато пренебрегнеш здравия разум?
Агонията се засили. Не можеше да й избяга. Пламък докосваше всеки нерв. Искаше да вика, да крещи заплахи, да моли за милост. Бурен наплив от нестройни чувства придружаваха болката, но тя не им обърна внимание. Сякаш вървеше по тънката нишка на едно съществуване. Всеки момент нишката можеше да се скъса!…
Умирам.
Влакното се разтегна. Ще се прекъсне! Няма надежда да издържи. Мускулите не искат да се подчинят. По всяка вероятност дори вече нямаше мускули. Въобще не й трябваха. Те боляха. Същински ад, който никога нямаше да свърши, даже и след като влакното се скъса… По протежението му горяха пламъци, облизващи съзнанието й.
Ръце разтърсиха нейните рамене. Дънкан, недей… Всяко движение бе болка, за каквато не беше и помисляла, че може да съществува. Ето това наистина заслужаваше да бъде наречено Агония!
Нишката престана да се разтяга. Дори вече се връщаше обратно със свиване. Превърна се в нещо малко, подобно на парченце наденица, но събрало толкова изумителна болка, че всичко друго престана да съществува. Самото усещане за реалност ставаше неясно, полупрозрачно и накрая призрачно… „Виждаш ли?“ — някъде отдалече дойде гласът на мохалата-водач.
Виждам… неща.
Не, не беше съвсем виждане. По-скоро неясно осъзнаване на присъствието на други. Други парченца наденица. Друга Памет, попаднала в обвивката на отминали животи. Те се проточиха покрай нея в редица, чиято дължина не можеше да определи. Прозирна мъгла. Тук-там мъглата се раздираше отчасти и зад нея мержелееха събития. Не, не точно събития. А спомен.
„Вземи участие — каза водещата я. — Видя как са се постарали нашите предшественици. Те са унижение и за най-ядната клетва, която можеш да се сетиш. Не търси извинения, че времената са били такива! Просто не забравяй: няма нито един невинен!“
Отвратително! Отвратително!
Вече не можеше да издържа. Всичко около нея се превърна в отражения и разкъсваща се мъгла. Някъде много напред имаше сияние, но тя разбираше, че не може да стигне до него.
Няма я Агонията.
Точно така. Колко възхитително може да бъде това!
Къде е прекрасното състояние?
Устни докоснаха челото, а после и нейните. Дънкан! Тя се пресегна нагоре. Ръцете ми са свободни. Пръстите й се плъзнаха в позната коса. Истина е!
Агонията отстъпи. Едва сега Мурбела можа да осъзнае, че бе преминала през болка, за чиято страшна сила нямаше думи. Агония! Тя раздираше душата и я премоделираше. Влизаш една личност, а излизаш друга.
Дънкан! Отвори очи; точно над нея бе лицето му. Още ли го обичам? Той е тук. Той е котва, към която се притискам в най-страшните моменти. Но обичам ли го?
Нямаше отговор.
Одрейди се Обади отнякъде, без тя да я вижда:
— Свалете дрехите й. Дайте кърпи. Прогизнала е. И донесете полагаемата й се дреха.
Дочуха се бързи стъпки и суетня, след което старшата майка се обади отново:
— Мурбела, радвам се да ти кажа, че премина, и то по трудния път.
Колко възторжен бе гласът й. Защо ли се радва? Къде е чувството за отговорност? Къде е граалът, дето би следвало да усещам в главата си? Някой да ми отговори!
Но жената при командното табло на совалката я нямаше.
Само аз останах. И си спомням за жестокости, които могат да извикат тръпка дори у една почитаема мама.
Точно тогава зърна граала. Той не бе нещо_, _а въпрос. Как да изравня блюдата на везната?
„Нашият бог на семейното огнище в онова, което пренасяме напред поколение след поколение като послание към човешкия род, ако той достигне до зрелост. А най-близкото до богинята на семейното огнище, с което разполагаме, е неуспяла света майка — също като Ченои там, в нишата си.“