— Да, аз го очаквах!
Сякаш говореше на свитъка:
— Агнецът Божи дойде и си отиде, а вратите ни се оказаха заключени.
Ребека доближи и го загледа отгоре надолу.
— Моля те, рави. Може ли това да помогне на усилията на Джошуа?
— Не сме изоставени — рече равинът, пак на стария свитък. — Ние бяхме тези, които се скриха. След като чуждите не могат да ни намерят, къде би ни търсил някой свой, за да ни помогне?
После внезапно се взря в жената и очите му зад очилата я пронизаха:
— Ребека, ти ли донесе злото?
Тя знаеше какво иска да каже.
— Хората отвън винаги смятат, че около „Бин Джезърит“ има нещо нечестно.
— Значи аз, твоят рави, съм от външните?
— Не. Ти сам се отчуждаваш от себе си. Говоря от гледната точка на Сестринството, на което ме накара да помогна. Онова, дето те вършат, често е отегчително. Досадно и повтарящо се, но не и зло.
— Аз ли те накарах да им помогнеш? Да, аз! Прости ми, Ребека. Ако ни сполети нещастие, причината е в мен.
— Рави! Престани! Те са едно разширено родословие. Все още силно чувствителни към индивидуализма. Нищо ли не означава за теб това огромно семейство? Обижда ли те високият ми пост?
— Ребека, ще ти кажа какво ме обижда. С моя помощ ти се научи да вникваш в най-различни книги… — Той вдигна свитъка на ръкописа, все едно, че беше тояга.
— Рави, те нямат никакви книги. О, да, разполагат с кода, но там има само напомнящи съвети, понякога полезни, друг път направо за изхвърляне… Винаги обаче приспособяват своята кода към съвременните изисквания.
— Ребека, има книги, които не могат да бъдат приспособявани!
Тя на свой ред се вторачи в него със зле прикрито изумление. Така ли вижда Сестринството? Или сега говори страхът му?
Джошуа дойде и застана до нея с мазните си ръце и черни петна по ръцете и бузите.
— Предположението ти се оказа вярно. Работи отново. Но не знам колко дълго ще изтрае. Проблемът е, че…
— Не знаеш какъв е проблемът! — прекъсна го равинът.
— Механичен проблем, рави — каза Ребека. — Силовото поле на не-стаята поврежда механизмите.
— Не можем да си набавим нефрикционно устройство — каза Джошуа. — Би ни издало, да не говорим за цената, която ще трябва да плат им.
— Твоите машини не са единственото повредено нещо.
Джошуа погледна към Ребека, повдигайки вежди.
Какво му е? Той инстинктивно вярваше в „Бин Джезърит“. Явно това бе засегнало равина. Неговите хора търсеха водачи на друго място.
— Ребека, мислиш ли, че ревнувам?
Равинът я изненада с въпроса си. Тя поклати отрицателно глава.
— Притежаваш дарби — продължи той, — които други бързат да използват. Ти предложи как да се отстрани повредата, нали? Другите ли… казаха как?
Ребека сви рамена. Да, ето го предишния равин — неоспорван в собствената си къща.
— Трябва ли да те похваля? — попита той. — Вече имаш власт, нали? Сега ти ли ще ни управляваш?
— Рави, никой, а най-малко аз съм го допускала — засегна се, но нямаше намерение да го показва.
— Прости ми, дъще. Това ти май наричаш „лек удар“.
— Не се нуждая от похвалите ти, рави. И ти прощавам, разбира се.
— Твоите „Други“ имат ли да кажат нещо по въпроса?
— „Бин Джезърит“ твърди, че страхът от похвали води началото си от древната забрана за поощряване на децата. Това отслабвало гнева на боговете.
Той кимна с глава и рече:
— Понякога е нужна само капчица мъдрост.
Джошуа изглеждаше объркан:
— Ще се опитам да заспя. Би трябвало да си почина. — Хвърли изразителен поглед към машинарията, от която се разнасяше тежко стържене.
Остави ги и се отправи към тъмния край на помещението, препъвайки се в някаква детска играчка по пътя. Равинът потупа пейката до себе си.
— Седни, Ребека. Тя го послуша.
— Страх ме е за теб, за нас, за всичко, което представляваме. — Мъжът погали свитъка на стария ръкопис. — Бяхме предани на толкова много поколения. — Обходи стаята с втренчен поглед. — А ние тук нямаме дори…
Ребека избърса сълзите от очите си.
— Погрешно съдиш Сестринството, рави. Бин-джезъритките искат само да усъвършенстват хората, а заедно с тях и онези, които ги управляват.
— Те го твърдят.
— Така смятам и аз. За тях управлението е форма на изкуство. Забавно ли ти се струва?
— Засилваш любопитството ми. Дали всички тези жени не се самозалъгват с мечти за собствената си значимост?