Селски къщи в Кордьовил.
Фамилията на художника и малкото му име бяха запазени на полирана плочка под картината — Винсент ван Гог.
Творбата идваше от толкова отдавна отминало време, че само много редки останки — като самата нея — се бяха съхранили по чудо, за да препратят през вековете физическото усещане за съществувал някога свят. Одрейди се опита да си представи странстванията на платното и последното от поредицата щастливи стечения на обстоятелствата, запазили го невредимо до появата му в стаята на Тараза.
Иксианците се бяха представили в най-добрата си светлина като реставратори. Зрителят можеше да докосне тъмно петно в долния ляв ъгъл на рамката. Тогава незабавно го заливаше вълната на истинския гений — както на артиста, така и на иксианеца, съхранил и реставрирал творбата. Името на последния бе означено на рамката — Мартин Буро. Докоснато от пръста на човек, петното се превръщаше в източник на особена чувствителност — благородна и плодоносна разработка — отклонение от технологията, осигурила създаването на иксианската сонда. Буро бе реставрирал не само картината, но сякаш и личностното присъствие на художника — чувството-акомпанимент на всяко докосване на четката от самия Ван Гог. Всичко бе уловено в неговите мазки, завинаги записани там от човешките движения.
Одрейди бе оставала дълго, погълната от цялото изпълнение толкова много пъти, че чувстваше как едва ли не собственоръчно би могла да пресъздаде картината.
Припомняйки си преживяното — непосредствено след обвинението на Тег, — тя веднага разбра защо паметта ѝ я беше възпроизвела за нея и защо картината все още ѝ въздействаше със своето очарование. За краткия откъслек на поредното преживяване винаги се усещаше истинско човешко създание, осъзнаващо селските къщици като място, обитавано от реални хора, почувствало пълноценно живата верига, спряла в личността на лудия Винсент ван Гог, за да запише сама себе си.
Тараза и Лусила застанаха на около две крачки от башара и Одрейди. В дъха на старшата света майка се долавяше мирис на чесън.
— Спряхме да хапнем по залък — рече Тараза. — Искате ли и вие нещичко?
Въпросът определено беше неуместен. Одрейди извади ръката си изпод тази на Тег. Обърна се и обърса с ръкав очи. Когато отново погледна нагоре към башара, видя изненадата на лицето му.
Да — помисли тя, — сълзите ми бяха истински!
— Според мен тук направихме всичко, каквото можехме — рече Тараза. — Дар, за теб е време да поемеш към Ракис.
— Отдавна трябваше да го сторя — заяви Одрейди.
Животът не намира основания сам да отстоява себе си, не може да бъде и източник на поносимо взаимно зачитане, освен ако всеки от нас не реши да вдъхне в него подобни качества.
Хедли Туек в качеството си на Върховен жрец на Раздвоения Бог постепенно бе вдигнал градуса на своя гняв по отношение на Стирос. Макар и да беше прекалено възрастен, за да се надява на каквато и да е възможност да заеме пейката на Върховния жрец, Стирос имаше синове, внуци и голям брой племенници. Защо да не прехвърли личните си амбиции на своята фамилия? Той беше циник. Както и представител на важна фракция в жреческото съсловие — така наречената „научна общност“ — с широко разпространено и вредно влияние, клоняща в опасна близост към ерес.
Туек добре си спомняше, че не един и двама Върховни жреци се бяха изгубвали в пустинята като жертви на достойни за съжаление нещастни случаи. Стирос и неговата фракция също можеха да организират подобен инцидент.
Следобедът бе дошъл в кийпа и посетителят току-що си бе тръгнал очевидно разочарован. Беше поискал от Туек да отиде в пустинята и лично да наблюдава следващото откровение на Шийена. Върховният жрец отклони подозрителното предложение.
Последва странен спор, пълен със злонамерени намеци и неясно формулирани забележки за поведението на девойката, гарнирани от словесни атаки към Бене Гесерит. Стирос, винаги изпълнен с подозрения към Сестринството, начаса изрази неприязънта си към новия комендант на бене-гесеритския кийп на Ракис. Тази… Как ѝ беше името? О, да, Одрейди. Странно име, наистина, но Сестринството винаги използваше такива. Имаха го за привилегия. Самият Бог никога не бе отричал доброто начало у Бене Гесерит. Изказвания срещу отделни Сестри, да, но като цяло Сестринството бе споделило Святото Откровение на Бога.
Туек никак не харесваше начина, по който Стирос говореше за Шийена. Прекалено циничен! В края на краищата Върховният жрец принуди събеседника си да престане с мненията и преценките, споделени тук, и Святото място с високия олтар и изображенията на Раздвоения Бог. Сменящи се лъчи, изтеглени в призматична форма, внасяха клиновиден светлик посред носещия се дим от тамян и горящ меланж към двойната редица от колони, които отвеждаха към олтара. Туек знаеше, че думите му, изречени в подходящата за случая обстановка, отиваха направо при Бога.