Пол си припомни за онзи миг на безсилен гняв, когато непознатият топтер се бе спуснал в мрака върху тях и с писъка на вятъра в крилете си бе връхлетял над пустинята като гигантски ястреб. И именно тогава бе станало това нещо в главата на Пол. Топтерът бе намалил скоростта и бе направил завой над един пясъчен хребет към бягащите фигури — майка му и той. Пол си спомни как ги бе догонила миризмата на изгоряла сяра от триенето на спирачките на топтера по пясъка.
Той знаеше, че майка му се бе обърнала в очакване да види лазестрел в ръцете на харконски наемници, ала бе разпознала Дънкан Айдахо, който се бе подал от отворената врата на топтера и бе изкрещял:
— Побързайте! На юг от вас се задава диря на приближаването!
Ала преди да се обърне, Пол вече знаеше кой управлява топтера. Натрупването на съвсем незначителни подробности за начина, по който летеше топтерът, и за стремглавото му кацане — такива дреболии, които дори майка му не бе открила, беше подсказало на Пол кой точно седи на командния пулт.
В другия край на влагосъхраняващата палатка Джесика се размърда и каза:
— Може да има само едно обяснение. Харконите са държали в своя власт съпругата на Юи. Той мразеше харконите! Не е възможно да съм се лъгала в това. Ти прочете бележката му. Но защо той ни спаси от касапницата?
„Тя едва сега започва да проумява нещата, и то елементарно“ — рече си той. Тази мисъл го потресе. Пол бе разгадал този факт така, между другото, докато бе чел бележката, в която бе намерил загънат във вързопа дукския пръстен.
„Не се опитвайте да ми простите — бе написал Юи. — Вашата прошка не ми е нужна. Аз и без това нося достатъчно голям товар. Това, което правя, го правя без никаква корист или надежда, че някой ще може да ме разбере. Това е моето собствено последно изпитание — тахади-ал-бурхан¤. Предавам ви дукския пръстен на атреидите като залог, че пиша истината. Когато четете тази бележка, дук Лито ще е вече покойник. Почерпете утеха от уверенията ми, че той не е умрял сам, че човекът, когото мразим най-много, е умрял заедно с него.“
Бележката не носеше нито адрес, нито подпис, ала нямаше съмнение чий беше познатият почерк — на Юи.
Като си спомни за бележката, Пол изпита още веднъж трагедията на онзи миг — нещо остро и особено, което сякаш се случи извън неговия нов начин на възприятия. Той бе прочел, че баща му е починал, бе убеден в истинността на думите, но бе погледнал на тях като на обикновена нова информация, която трябваше да подреди в мислите си и да я използува.
„Аз обичах баща си“ — мислеше си Пол и бе сигурен в това. — „Би трябвало да скърбя за него. Би трябвало да почувствувам нещо.“
Ала не почувствува нищо, само си помисли: „Ето една важна информация.“
Тя бе само една от многото.
А междувременно мисълта му прибавяше нови впечатления, екстраполираше ги и ги изчисляваше.
Спомни си за думите на Халик: „Настроението е нещо, което ти трябва за коне или любов. Човек се бие, когато възникне необходимост — независимо от настроението.“
„Вероятно е точно така“ — рече си Пол. — „Ще скърбя за баща си по-късно… когато има време.“
Той обаче не почувствува никакво смущение в невъзмутимата си прецизност. Долови, че новите му възприятия са само начало, че те продължават да се множат. Обзе го чувството за ужасното предназначение, което за пръв път бе усетил по време на изпитанието на светата майка Гайъс Хелън Мохайъм. Дясната му ръка — ръката, която помнеше болката — изтръпна и запулсира.
„Това ли е то да бъдеш техният Куизъц Хадерах?“ — запита се Пол.
— По едно време си помислих, че Хауът отново ни е подвел — заговори Джесика. — Помислих си, че д-р Юи не е възпитаник на медицинското училище „Сук“.
— Той бе всичко онова, което мислехме че е… дори и повече — каза Пол. И си помисли: „Защо тя така бавно проумява нещата?“ После продължи: — Ако Айдахо не успее да се добере до Кайнс, тогава ние ще…
— Той не е единствената ни надежда — прекъсна го тя.
— Не това ми беше мисълта — рече той. Тя долови стоманените нотки в гласа му, както и заповедния тон и през сивия мрак на влагосъхраняващата палатка се загледа в него. Гледан през прозрачната стена на палатката, Пол се виждаше като силует на фона на осветените от луната скали.
— Сигурно са успели да избягат и други от бащините ти войници — рече тя. — Трябва наново да ги съберем и да намерим…