— Трябва да разчитаме единствено на себе си — прекъсна я той. — Нашата първа грижа е семейното ни атомно оръжие. Трябва да го приберем, преди харконите да го намерят.
— Малко вероятно е да го намерят — рече тя. — То е скрито много добре.
— Не бива да се разчита на случайността.
А тя си помисли: „Изнудване със семейното атомно оръжие като заплаха за планетата и нейната подправка — ето това има предвид той. Ала тогава ще може да се надява единствено на бягство като отцепник.“
Думите на майка му породиха нова върволица от мисли у Пол — грижата на дука за всички воини, които бяха загинали през тази нощ. „Хората са истинската мощ на една велика династия“ — помисли си Пол. И си припомни думите на Хауът: „Тъжно е да се разделяш с хора — планетата си остава само планета.“
— Те използуват сардукари — рече Джесика. — Трябва да изчакаме, докато се изтеглят сардукарите.
— Смятат, че са ни притиснали между пустинята и сардукарите — каза Пол. — Намерението им е да не оставят жив атреид — пълно изтребление. Не разчитай, че някой от нашите хора ще оцелее.
— Те не могат да продължават до безкрайност да излагат на показ участието на императора в цялата тази работа.
— Наистина ли?
— Някои от нашите хора сигурно ще успеят да се измъкнат.
— Така ли?
Джесика се извърна настрани, изплашена от скритата сила в гласа на сина си, в който се долавяше точната преценка на вероятностите. Тя осъзна, че неговият ум я беше изпреварил далече напред и че сега в някои отношения той разбира повече от нея. Тя бе помогнала в изграждането на този ум, който бе в основата на всичко това, но сега Джесика откри, че се страхува от него. Мислите й взеха друга насока, устремиха се към погубения живот на нейния дук и сълзи опариха очите й.
„Така е трябвало да стане, Лито“ — мислеше си тя. — „Време за обич и време за скръб.“ — Тя сложи ръка на корема си и вниманието й се съсредоточи върху зародиша в него.
„Аз нося в утробата си дъщерята на атреидите, която ми бе наредено да родя, ала светата майка допусна грешка: една дъщеря не би могла да спаси живота на моя Лито. Това дете е само късче живот, което сред обкръжението на смъртта протяга ръка към утрешния ден. Заченах по инстинкт, а не по принуда.“
— Опитай пак с приемника — обади се Пол.
„Умът продължава да работи независимо от опитите ни да го спрем“ — рече си тя.
Джесика намери миниатюрния приемник, който Айдахо им бе оставил, и го включи. Върху скалата на уреда блесна зелена светлинка. От говорителя се разнесе продължително пиукане. Тя намали звука и завъртя копчето на скалата. В палатката нахлу глас, който говореше на атреидския боен език.
— …обратно и да се прегрупират при хребета. Федор докладва, че в Картаг няма оцелели, а банката на Сдружението е ограбена.
„Картаг!“ — помисли си Джесика. — „Това бе развъдникът на харконите.“
— …те са сардукари — продължи гласът. — Отваряйте си очите за сардукари в атреидски униформи. Те са…
От говорителя се чу вик и настъпи мълчание.
— Опитай на друга честота — рече Пол.
— Разбираш ли какво означава това? — попита Джесика.
— Очаквах го. Искат Сдружението да обвини нас за ограбването на банката им. А ако Сдружението се опълчи срещу нас, ние ще сме уловени в капан на Аракис. Опитай на друга честота.
Тя премисляше думите му. „Очаквах това.“ Какво бе станало с него? Джесика бавно се върна към приемника. Докато въртеше копчето на скалата, доловиха ярост в няколко гласа, които предаваха на атреидски боен език:
— …отстъпваме…
— …опитайте да се прегрупирате при…
— …затрупани в пещерата в…
А не можеше да има съмнение в победоносното ликуване на харконския брътвеж, който се сипеше от другите станции. Резки заповеди, рапорти за бойни действия. Казаното бе недостатъчно за Джесика, за да запише и разкодира езика, но тонът бе очевиден.
Победа за харконите.
Пол разклати вързопа до себе си и чу как избълбука водата в двата контейнера¤. Той си пое дълбоко въздух и погледна нагоре през прозрачната стена на палатката към отвесната скала на фона на звездите. Лявата му ръка докосна херметическия отвор на палатката.
— Скоро ще се зазори — рече той. — През деня можем да чакаме Айдахо, ала няма да останем тук още една нощ. В пустинята човек трябва да пътува нощем, а да си почива на сянка през деня.
В мислите на Джесика се прокрадна изучавано правило: „Без влагосъхраняващ костюм човек, седнал на сянка в пустинята, се нуждае от пет литра вода на ден, за да поддържа телесното си тегло.“ Тя почувствува гладката мека кожа на влагосъхраняващия костюм по тялото си, като си мислеше колко много зависи сега животът им от това облекло.