— Тръгнем ли оттук, Айдахо няма да може да ни намери — рече тя.
— Има начини да накараш всеки един човек да проговори — каза той. — Ако Айдахо не се върне до разсъмване, трябва да допуснем възможността, че са го заловили. Колко време мислиш, че ще издържи?
Въпросът му не се нуждаеше от отговор и тя си замълча.
Пол вдигна капака на вързопа и извади миниатюрен наръчник със светеща пластинка и лупа. От страниците му заподскачаха зелени и оранжеви букви: контейнери, влагосъхраняваща палатка, функционални тръбички¤, пясъчен шнорхел¤, бинокъл, ремонтен набор¤, багрилен револвер¤, синко-карта¤, филтрови запушалки¤, паракомпас¤, вестителни куки¤, кречетала¤, несесер, сигнални ракети…
Толкова много неща за оцеляване в пустинята.
След малко той остави наръчника върху пода на палатката.
— А къде можем да отидем? — попита Джесика.
— Баща ми говореше за пустинна мощ — отвърна Пол. — Харконите не могат да управляват планетата без нея. Те никога не са управлявали, нито ще управляват тази планета. Дори и да разполагат с десет хиляди легиона сардукари.
— Пол, нямаш право да мислиш, че…
— Всички доказателства са в ръцете ни — рече той. — Тук именно, в тази палатка — самата тази палатка, вързопът и съдържанието му, както и тези влагосъхраняващи костюми. Знаем, че Сдружението иска чудовищни цени за метеорологичните спътници, знаем, че…
— Какво общо имат метеорологичните спътници с цялата тази работа? — прекъсна го тя. — Те изобщо не могат… — Тя млъкна.
Пол усети мисълта си пренапрегната, докато разчиташе нейните реакции и изчисляваше незначителните неща.
— Разбираш ли сега? — попита той. — Спътниците наблюдават повърхността на планетата. Във вътрешността на пустинята очевидно има неща, заради които са нежелателни честите проверки.
— Искаш да кажеш, че планетата се намира под контрола на самото Сдружение?
„Колко бе недосетлива!“
— Не! — отвърна той. — На свободните! Те плащат на Сдружението, за да не ги закачат, като си плащат с монета, напълно достъпна за всеки, който притежава пустинна мощ — подправката. Това е повече от приблизителен отговор. Това е категоричната линия на изчислението. Разчитай на нея.
— Пол — започна Джесика, — ти все още не си ментат и не можеш да знаеш със сигурност как…
— Аз никога няма да стана ментат — прекъсна я той. — Аз съм нещо друго… някакъв урод.
— Пол, как можеш да говориш такива…
— Остави ме на мира!
Той й обърна гръб и впери очи в мрака. „Защо не мога да скърбя?“ — питаше се той. Чувствуваше как всяка фибра от съществото му копнее за такова отприщване, ала той щеше да бъде завинаги лишен от него.
За пръв път Джесика долавяше в гласа на сина си толкова страдание. Прииска й се да протегне ръка към него, да го приласкае, да го утеши, да му помогне, но почувствува, че нищо не може да направи. Той трябваше сам да излезе от затруднението си.
Светещата пластинка на наръчника от вързопа, оставен помежду им на пода на палатката, привлече погледа й. Тя го вдигна, погледна форзаца и прочете: „Наръчник на «Дружелюбната пустиня», мястото пълно с живот. Тук ще намерите айята¤ и бурхана¤. Повярвайте и Аллат¤ няма никога да ви изгори.“
„Звучи като Ажарската книга“ — рече си тя, като си припомни за изучаването на Великите тайни. — „Дали на Аракис не е идвал манипулатор по религиите?“
Пол извади паракомпаса от вързопа, после го върна и каза:
— Като си помисли човек за всички тези най-различни изобретения на свободните. Те притежават ненадминато съвършенство. Признай това. Културата, създала тези предмети, разкрива мъдрост, каквато никой не подозира.
Все още разтревожена от резкостта в гласа му, Джесика колебливо се върна към книгата и разгледа илюстрацията на едно съзвездие от небето на Аракийн: Муад Диб — „Мишката“, и забеляза, че опашката сочеше на север.
В сумрака на палатката Пол се взираше в едва доловими движения на майка си, осветявани от пластината на наръчника. „Сега е време да изпълня желанието на баща си“ — помисли си той. — „Трябва сега да й предам съобщението, докато още има време за скръб. По-късно скръбта ще ни създаде неудобства.“ И той откри, че е потресен от тази хладнокръвна логика.
— Майко — рече той.
— Да?
Тя усети промяната в гласа му и от този тон я прониза ледена тръпка. Никога досега не бе чувала глас с такава пронизваща сила.
— Баща ми е мъртъв — рече той.
Тя издирваше у себе си фактите един по един — бин-джезъритския начин за преценка на информацията — и най-накрая се озова пред чувството на ужасна загуба.