Безсилна да говори, Джесика кимна.
— Преди време — продължи Пол — баща ми ме натовари да ти предам едно съобщение, ако се случи нещо с него. Опасяваше се, че може да си повярвала, че е загубил доверие в теб.
„Това ненужно подозрение“ — помисли си тя.
— Той искаше да узнаеш, че никога не те е подозирал — продължи Пол и обясни измамата на харконите като добави: — Искаше му се да узнаеш, че винаги те е обичал и ценял. Каза, че по-скоро би се усъмнил в себе си, отколкото в теб, и каза, че съжалявал само за едно нещо: че не те е направил своя дукеса.
Тя избърса сълзите, които се стичаха по страните й, и си помисли: „Какво глупаво пилеене на телесна влага!“ Но тя много добре разбираше какво представлява тази мисъл — само опит да замени скръбта с гняв. „Лито, мой Лито“ — мислеше си тя. — „Как жестоко постъпваме към онези, които обичаме!“ С рязко движение Джесика изгаси светлинната пластинка на малкия наръчник.
Разтърсиха я ридания.
Пол ги чу и усети празнота в гърдите си. „А аз не скърбя“ — рече си той. — „Защо? Защо?“ Това, че не може да скърби, му се стори ужасен недостатък.
„Време за победи и време за поражения“ — изрецитира на себе си Джесика този цитат от ОКБ — „Време за срещи и време за разлъки, време за обич и време за ненавист, време за война и време за мир.“
Умът на Пол продължаваше да работи със смразяваща точност. Той видя пътищата, които се разстилаха пред тях на тази враждебна планета. Той съсредоточи своите нови възприятия — видя ги като изчисления на най-вероятните бъдещи събития, ала примесени с още нещо — със загатната тайнственост — сякаш мислите му се потопиха в някакъв поток извън времето и събраха ветровете на бъдещето.
Неочаквано, сякаш след намирането на необходим ключ, мислите на Пол се изкачиха още на едно ниво по стълбата на възприятията му. Имаше чувството, че се е вкопчил в това ново ниво, че с мъка се удържа и че се взира наоколо. Струваше му се, че се намира в някаква сфера, кръстосана от пътища, които се разстилат във всички посоки, но това само се доближаваше до усещането.
Спомни си как веднъж бе видял понесена от вятъра тънка забрадка и сега изпита чувството, че бъдещето се извиваше по повърхност, вълнообразна и непостоянна като носената от вятъра забрадка.
Той видя хора.
Почувствува горещината и студа на неизброими вероятности. Узна имена и селища, изпита най-различни чувства, преглеждаше данни от безброй неизследвани пролуки. Имаше време да опитва, да оглежда и да вкусва, но не и време да моделира.
Това бе необятен спектър от възможности от най-далечното минало до най-далечното бъдеще — от най-вероятните до най-невероятните. Видя се как умира по безброй начини. Видя нови планети и нови култури.
И хора.
Хора.
Видя ги на гъсти тълпи, които не можеха да се преброят, но въпреки това той мислено ги преброи.
Видя дори представителите на Сдружението.
И си помисли: „Сдружението — ето един изход за нас — там моята чудатост ще бъде приета като познато скъпоценно нещо, а доставката на така необходимата подправка винаги ще бъде осигурена.“ Ала мисълта да прекара живота си на борда на свистящи кораби го ужаси. Макар че това бе изход. И като видя възможното бъдеще, в което имаше и представители на Сдружението, той разпозна своята собствена чудатост.
„Аз имам някакъв друг вид зрение. Виждам друго пространство с други пътища.“
Възприятията предадоха на Пол едновременно увереност и тревога — толкова много места в това необичайно пространство се потопиха или изчезнаха от погледа му.
Бързо, както и бе дошло, усещането му се изплъзна и той разбра, че цялото това преживяване бе продължило колкото един удар на сърцето.
И все пак неговите собствени лични възприятия бяха преобърнати и осветени по един чудовищен начин. Той се огледа наоколо.
Нощта все така обгръщаше влагосъхраняващата палатка, опъната сред заобиколеното от скали убежище. Майка му все така продължаваше да хлипа.
Той все така не изпитваше скръб… онази празнота, отделена някъде дълбоко в съзнанието му, продължаваше да работи със същото темпо — прехвърляше сведения, изчисляваше и подобно на ментат приготвяше отговори.
И сега той осъзна, че разполага с такова изобилие от информация, каквато малко умове са съхранявали.
От тази мисъл обаче празнотата в него не стана по-поносима. Почувствува, че нещо трябва да се пръсне. Имаше усещането, че в него е поставен да тиктака часовников механизъм за адска машина и че този механизъм продължава да работи независимо от това какво искаше Пол. Той регистрираше и най-незначителните нюанси в различията, които ги заобикаляха — лека промяна във влажността, слабо спадане на температурата, пълзенето на някакво насекомо по тавана на влагосъхраняващата палатка, тържественото приближаване на зората в осеяното със звезди късче небе, което се виждаше през прозрачната стена.