Джесика опря ръце на пода и се отдръпна назад към меката стена на палатката, за да потисне уплахата си. Тя знаеше, че бременността й още не личи. Само нейното бин-джезъритско обучение й помагаше да разгадае първите, едва доловими сигнали на организма й и да узнае за зародиша само две-три седмици след зачеването му.
— Единствено за да служа — прошепна Джесика, вярна на бин-джезъритското мото: „Ние живеем единствено за да служим“.
— Ще намерим дом при свободните — рече Пол, — където вашата Мисионария протектива ни е подсигурила убежище.
„Те са проправили път за нас в пустинята“ — рече си Джесика. — „но откъде може да знае той за Мисионария протектива?“ — Откриваше, че й става все по-трудно да потисне своя ужас от съкрушителната чудатост на Пол.
Той огледа тъмната й сянка и благодарение на новите си възприятия забеляза страха й и всяка нейна реакция, сякаш бе сгряна от ослепителна светлина. Усети, че започна да му става жал за нея.
— Не мога да ти разкажа нещата, които ще се случат тук — започна той. — Не мога да ги разкажа и на себе си, макар че съм ги видял. Именно това чувство за бъдещност — но, изглежда, аз нямам власт над него. Събитието просто се случва. Непосредственото бъдеще… да кажем една година… Виждам нещо от него… път, широк като нашето централно авеню на Каладън. Някои места не се виждат… скрити са в сянка… като че ли пътят изчезва зад един хълм… (И Пол отново се сети за понесената от вятъра забрадка)… — ето има и разклонения…
Той млъкна, щом го изпълни споменът за видяното. Това не беше прорицателен сън или случка от живота му, която набъбваше като мехур… времето отстъпваше пред видяното.
Джесика намери ключа за осветлението на палатката и го завъртя.
Бледа зелена светлина пропъди сенките и разпръсна страха й. Тя разгледа лицето на Пол, очите му и вглъбения поглед. И се досети къде бе виждала и преди подобно изражение: на картините, изобразяващи бедствия — на лицата на децата, които гладуват или изпитват ужасно страдание. Очите му бяха като ями, устните — права линия, а страните хлътнали.
„Това е изражение на човек“ — помисли си тя, — „комуто е натрапено познанието за собствената му тленност.“
Той вече наистина не беше дете.
Скритият в думите му смисъл започваше да прониква в съзнанието й и измести всичко оттам — Пол виждаше в бъдещето, виждаше начин да се спасят.
— Има начин да се изплъзнем на харконите — рече тя.
— Харконите! — засмя се презрително той. — Изхвърли от мислите си тези духовно уродливи хора. — Той се вгледа в майка си, като изучаваше на зелената светлина овала на лицето й. Чертите й я издаваха.
Тя заговори:
— Нямаш право да наричаш хора онези, които…
— Не бъди толкова сигурна, че тук можеш да теглиш чертата — прекъсна я той. — Ние си носим миналото. А, майко моя, има едно нещо, което не ти е известно, но вече трябва да узнаеш — ние сме харкони.
Съзнанието й направи нещо ужасно — то се изключи, сякаш се нуждаеше от прекратяване на достъпа на всякакви усещания. Ала гласът на Пол продължаваше все така непреклонно:
— Следващия път, като намериш огледало, разгледай внимателно лицето си — виж сега моето. И ако не се правиш на сляпа, ще откриеш родовите белези. Погледни ръцете ми, виж конструкцията на костите ми. И ако тези белези не успеят да те убедят, тогава повярвай на думите ми. Аз пребродих бъдещето, прочетох написаното, видях мястото, разполагам с всички доказателства. Ние сме харкони.
— Клон… отцепник от династията ли? — попита тя. — Така ли е? Някой братовчед на харконите, който…
— Ти си дъщеря на барона — прекъсна я той. И видя как тя закри с ръце устата си. — На младини баронът си е доставял многобройни удоволствия и веднъж си е позволил да бъде прелъстен. Това обаче е станало заради генетичните цели на „Бин Джезърит“ и е бил прелъстен от една от вас, бин-джезъритките.
Тонът, с който той произнесе „вас“, я зашлеви като плесница. Но това само раздвижи мозъка й, накара го да заработи и тя не успя да отрече думите му. Сега толкова много неясни следи от миналото й се удължаваха и сливаха. Дъщерята, която „Бин Джезърит“ искаше — искаха я не за да сложат край на старата семейна вражда между атреиди и харкони, а за да се определи някой генетичен фактор по техните родови линии. Какъв ли? Тя слепешком търсеше отговора.
Пол заговори, сякаш бе надзърнал в мислите й:
— Те си помислиха, че се приближават към мен. Но аз не съм това, което очакват, и се появявам преждевременно. А на тях не им е известно това.