Джесика притисна ръце към устата си.
„Велика майко! — Той е Куизъц Хадерах!“
Тя се почувствува обезоръжена и разголена пред него, осъзнавайки, че Пол я гледа с очи, от които малко може да се скрие. И тя знаеше, че именно това е на дъното на нейния страх.
— Ти мислиш, че съм Куизъц Хадерах — рече той. — Изхвърли тази мисъл от главата си. Аз съм нещо неочаквано.
„Трябва да изпратя вест на едно от училищата ни. Индексът на размножаването¤ може да каже какво се е случило.“
— Те ще научат за мен тогава, когато ще е твърде късно — рече той.
Джесика се помъчи да отклони вниманието му, отпусна ръце и каза:
— Ще се скрием при свободните, така ли?
— Свободните имат поговорка, която приписват на Стареца на пустинята — отвърна той. — В нея се казва: „Бъди готов да приемаш онова, което намираш.“
И си помисли: „Да, майко моя — при свободните. Очите ти ще станат сини. На изящния ти нос ще се появи мазол от филтровата тръбичка на влагосъхраняващия костюм… и ти ще родиш сестра ми: Света Алая, покровителката на ножа.“
— Щом не си Куизъц Хадерах — започна Джесика, — какво…
— Не е възможно да узнаеш — рече той. — Няма да го повярваш, докато не видиш.
И си помисли: „Аз съм зърно“. И изведнъж видя колко плодородна е почвата, в която бе попаднал, и това прозрение го изпълни с чувството за ужасното му предназначение. То запълзя из празнотата, като заплашваше да го задуши от скръб.
Той бе видял по пътя пред себе си две основни разклонения — на едното от тях заставаше с лице срещу злия стар барон и му казваше: „Здравей, дядо!“ Стана му противно само при мисълта за това разклонение и за нещата, които се намираха по него.
По другото разклонение имаше дълги неясни петна, над които стърчаха остри върхове на насилие. Бе видял войнствена религия, огън, който се разпростира из вселената, и атреидското знаме в зелено и черно, развяващо се начело на фанатични легиони, пияни от мелинджова напитка. Сред тях бяха Гърни Халик и още неколцина от приближените на баща му — жалка шепа хора — и всички бяха белязани с ястребовия символ на светилището с черепа на баща му.
— Не мога да тръгна по този път — изстена той. — Това именно искат старите бин-джезъритски вещици.
Той запази мълчание, разсъждаваше като зърно, каквото всъщност бе, разсъждаваше с родовото съзнание, което за пръв път бе изпитал като ужасно предназначение. Откри, че вече не е способен да мрази нито „Бин Джезърит“, нито императора, нито дори харконите. Всички те бяха увлечени от потребността на своя род да обновят разпръснатото му наследство, да пресекат, смесят и слеят своите кръвни линии в едно ново общо обединяване на гените. И родът знаеше само един сигурен път към това — древния път, изпитания и сигурен път, който помиташе всичко пред себе си: кръстоносния поход.
„В никакъв случай не мога да избера този път“ — помисли си той.
Ала Пол отново съзря с вътрешното си око светилището с бащиния си череп и насилието, в което бе забито зелено-черното знаме на атреидите.
Обезпокоена от мълчанието му, Джесика се окашля:
— В такъв случай… Свободните ще ни дадат ли убежище?
Той вдигна очи и през осветената в зелено палатка ги впери в наследствените патрициански черти на лицето й.
— Да — отговори той. — Това е единият от пътищата. — Той кимна. — Да. Те ще ме наричат Муад’Диб — „Човекът, който сочи пътя.“ Да… точно така ще ме наричат.
Пол притвори очи и си помисли: „А сега, татко, вече мога да скърбя за теб.“ И почувствува как сълзите потекоха по страните му.
ВТОРА ЧАСТ
МУАД’ДИБ
„Когато моят баща падишах-императорът узна за смъртта на дук Лито и как точно бе умрял, той бе обзет от такава ярост, в каквато никога дотогава не го бяхме виждали да изпада. Той прокле майка ми и натрапената му спогодба, принудила го да постави бинджезъритка¤ на престола. Прокле Сдружението¤ и злия стар барон. Прокле всеки, който му се изпречи пред погледа — не пропусна дори и мен и заяви, че съм вещица като всички останали. А когато се опитах да го успокоя, обяснявайки му, че всичко това е било направено съгласно един прастар закон за самосъхранение, на който са служили вярно и най-древните владетели, той ми се озъби и ме попита дали не го смятам за страхопъзльо. Тогава открих, че тази негова ярост е породена не от скръб по покойния дук, а от това, какво означава тази смърт за всички членове на кралското семейство. Като се връщам мислено към това събитие, все ми се струва, че може и у баща ми да се е таило някакво прозрение, тъй като е сигурно, че неговото родословие и родословието на Муад’Диб¤ водят началото си от едни и същи предци!“