— А сега един Харконен ще убие барон Харконен — прошепна Пол. Беше се пробудил малко преди мръкване и сега седеше в здрача на пода на херметически затворената влагосъхраняваща палатка¤. Дочу как майка му, която спеше до насрещната стена, се размърда.
Пол се вгледа в детектора на пода, като изучаваше в мрака осветените от фосфорни тръбички циферблати.
— Скоро ще мръкне — обади се майка му. — Защо не вдигнеш транспарантите на палатката?
Тогава Пол осъзна, че от известно време дишането й бе станало по-различно и че тя бе лежала мълчаливо в тъмнината, докато не се убеди, че той се е събудил.
— Вдигането на транспарантите няма да помогне — отвърна той. — Имаше буря. Палатката е засипана с пясък. След малко ще прокопая път до повърхността.
— Още ли няма вест от Дънкан?
— Не, няма.
Пол потърка разсеяно дукския пръстен на палеца си и внезапен прилив на гняв срещу самата същност на тази планета, спомогнала за убийството на баща му, го накара да се разтрепери.
— Чух как започна бурята — рече Джесика.
Неуместно подхвърлените думи му помогнаха да възстанови в известна степен самообладанието си. Мислите му се съсредоточиха върху бурята, тъй като той бе видял през прозрачната стена на влагосъхраняващата палатка как бе започнала — из басейна¤ бяха закръжили студени песъчинки, а после пясъчни стълбове и вихрушки бяха набраздили небето. Пол бе вдигнал очи към острия връх на една скала и бе видял как под напора на вихъра той се бе превърнал в нисък жълтеникав клин. Пясъкът, нахлул в басейна им, бе обагрил небето в ръждивокафяво и засипвайки палатката им, бе препречил пътя на светлината.
Подпорите на палатката проскърцаха, щом поеха тежестта, последва тишина, нарушавана единствено от приглушеното свистене на пясъчния им шнорхел¤, който вкарваше въздух от повърхността.
— Опитай пак с приемника — предложи Джесика.
— Няма смисъл — отвърна той. Напипа тръбичката на влагосъхраняващия костюм в закопчалката на врата си, всмукна възтопла глътка течност и си помисли, че именно тук започва истинският му живот на Аракис — да живее от течност, преработена от собственото му дихание и тяло. Водата беше блудкава и безвкусна, но накваси гърлото му.
Джесика чу, че Пол пие, почувствува собствения си гладък влагосъхраняващ костюм, опнал се по тялото й, ала отказа да допусне мисълта, че е жадна. Това би означавало да осъзнае напълно потребностите на Аракис¤, където трябваше да пестят и най-оскъдните капчици влага, да събират броените капки в джобните резервоари¤ на палатката и да се скъпят за всяко пропиляно дихание, непоело по функционалната тръбичка¤.
Беше много по-лесно да се потопи отново в съня.
Но в този следобеден унес бе сънувала някакъв сън, при спомена за който потрепера. Беше подлагала трепетно шепи под пясъчната струя, където бе изписано едно име: дук Лито Атреидски. Пясъкът размазваше името и тя бе посегнала да го напише отново, ала първата буква се бе запълнила, преди да се появи последната.
Нищо не можеше да възпре пясъка.
Сънят й се превърна в ридание, все по-силно и по-силно. Нелепо ридание — частица от съзнанието й бе разпознало в това стенание нейния собствен глас, когато бе невръстно дете, още почти бебе. Някаква жена, която паметта не виждаше ясно, си отиваше.
„Моята незнайна майка“ — помисли си Джесика. — „Бин-джезъритката, която ме е родила и дала на сестрите, защото така й е било заповядано да постъпи. Дали охотно се е отървала от харконското дете?“
— Уязвимото им място е подправката и там трябва да нанесем удара — заговори Пол.
„Как може да мисли за нападение в такова време?“ — запита се тя.
— Та това е цяла планета, претъпкана с подправка — рече Джесика. — Как би могъл да им нанесеш удара именно там?
Усети, че Пол се размърда, и дочу как той влачи вързопа им по пода на палатката.
— На Каладън¤ имаше морска и въздушна мощ — отвърна той. — Тук има пустинна мощ. Разковничето са свободните¤.
Гласът му идваше откъм херметическия отвор на палатката. Благодарение на бин-джезъритското си обучение¤ тя долови в него някаква смътна ненавист към самата нея.
„Цял живот са го учили да мрази харконите“ — рече си тя. — „А сега открива, че е харкон… и то по моя вина. Колко малко ме познава! Аз бях единствената жена в живота на моя дук. До такава степен приех начина на живот и достойнствата му, че погазих повелите на «Бин Джезърит»¤.“
Осветителната пластина в палатката оживя под ръката на Пол и изпълни мрака със зеленикаво сияние. Пол се приведе над херметическия отвор — качулката на влагосъхраняващия му костюм бе нагласена за излизане в откритата пустиня, челото му бе покрито, филтърът за уста стоеше на мястото си, беше поставил и запушалките за нос¤. Виждаха се само черните му очи — тясна ивица от лицето, която се обърна само веднъж към нея и се извърна настрани.