Повече от сто бригади — десет легиона!
Цялата печалба на Аракис от подправката за петдесет години трудно би покрила разноските по подобно начинание.
Трудно при това.
„Аз недооцених какво е готов да пожертвува баронът в едно нападение срещу нас“ — помисли си Хауът. — „Подведох моя дук.“
После идваше и въпросът за предателя.
„На всяка цена ще доживея да я видя удушена“ — рече си той. — „Трябваше да убия тази бин-джезъритска вещица, когато ми се беше паднал удобният случай.“ У него не съществуваше и капка съмнение кой ги беше предал — лейди Джесика. Всички налични факти доказваха това.
— Вашият Гърни Халик с част от войската си е в безопасност при нашите приятели контрабандистите — обади се свободният.
„Значи Гърни ще се махне от тази дяволска планета. Не всички сме загинали.“
Хауът погледна към скупчилите се войници. Нощта, която вече си отиваше, го бе заварила с триста от най-добрите му воини. От тях едва ли бяха останали и двадесетина, при това половината ранени. Някои от тях сега спяха прави или облегнати на скалата, а други лежаха под нея, свити върху пясъка.
Последният им топтер, онзи, който използуваха като пустиноход¤ за превозване на ранените, се бе повредил малко преди зазоряване. Бяха го нарязали с лазестрелите и бяха скрили отломките, а след това си бяха проправили път към това укритие, близо до ръба на басейна.
Хауът имаше бегла представа за местонахождението им — намираха се някъде на около двеста километра югоизточно от Аракийн. Главните трасета между Защитната стена¤ и заслоните¤, използувани от свободните, се намираха някъде на юг от тях.
Свободният, приклекнал срещу Хауът, отметна назад гуглата на наметалото, а после и качулката на влагосъхраняващия си костюм и откри коса и брада с цвят на пясък. Косата бе сресана назад от високото ъгловато чело. Той имаше непроницаемите изцяло сини очи на човек, който употребява мелиндж¤. Брадата и мустаците от едната страна на устните му имаха по друг цвят, а косата му на това място бе сплъстена от притискането на извитата функционална тръбичка, идваща от филтровите запушалки за нос.
Мъжът свали запушалките си и ги балансира. Разтри с пръсти някакъв белег до носа си.
— Ако тази нощ пресечете басейна оттук — заговори свободният, — не бива да използувате защита¤. В стената има пробойна… — Той се завъртя на пети и посочи на юг — … ето там, а из цялото пясъчно море има само открити дюни. Защитата би довела тук… пясъчен червей¤. Те не идват често насам, но защитата обезателно ще доведе някой от тях.
„Той каза червей“ — помисли си Хауът. — „Ала се канеше да каже нещо друго. Какво ли? И какво иска от нас?“
Хауът въздъхна.
Не си спомняше да е бил някога толкова уморен. Това бе някакво физическо изтощение, срещу което дори стимулантите бяха безпомощни.
„Тези проклети сардукари!“
Като проклинаше злостно сам себе си, той се замисли за воините-фанатици и за предателството на императора, което те олицетворяваха. Собствената му преценка на ментат за обстоятелствата му подсказваше колко нищожна бе възможността да представи някога доказателства за това предателство пред Висшия съвет¤ на Ландсрада, откъдето можеха да получат справедливост.
— Искате ли да отидете при контрабандистите? — попита свободният.
— А възможно ли е?
— Пътят дотам е дълъг.
Свободните не обичат да казват „не“ — му беше обяснил веднъж Айдахо.
— Все още не си ми казал дали твоите хора могат да помогнат на ранените ми — рече Хауът.
— Ранените са си ранени.
„Всеки път все същият проклет отговор!“
— На нас ни е известно, че са ранени! — рече рязко Хауът. — Не става дума за…
— Спокойно, друже — смъмри го свободният. — А какво смятат самите ранени? Има ли сред тях хора, които съзнават, че твоето племе се нуждае от вода?
— Не сме разговаряли по въпроса за водата — отвърна Хауът. — Ние…
— Разбирам вашата съпротива — рече свободният. — Те са ваши приятели, съплеменници. А вода имате ли?
— Недостатъчно.
Свободният посочи към туниката на Хауът, под която се виждаше кожата му.
— Попаднали сте в този заслон, без да сте облекли костюмите си. Трябва да вземеш решение за водата, друже.
— Не можем ли да платим за помощта ви?
Свободният сви рамене.
— Нямате вода. — Той се вгледа в групата зад гърба на Хауът. — Колко души от ранените би пожертвувал?
Хауът замълча, но гледаше втренчено свободния. Като ментат той съзнаваше, че двамата разговарят на различни езици. Сякаш думите им не заставаха в естествения си ред.