— Аз съм Туфир Хауът — рече той. — Имам право да говоря от името на моя дук. Обещавам да поема задължения срещу помощта, която ще ни окажете. Аз искам скромна помощ — да запазите живота на войниците ми, докато убием само предателката, която смята, че е недосегаема за отмъщението.
— Искаш да участвуваме във вендета?
— Аз сам ще се справя с това. Искам само да бъда освободен от отговорността за моите ранени, за да се заема с отмъщението.
Свободният се навъси.
— Откъде-накъде ти ще носиш отговорност за ранените си воини? Те сами отговарят за себе си. Въпросът за водата трябва да бъде поставен на обсъждане, Туфир Хауът. Или искаш да ти отнема правото да вземеш решение за водата?
Мъжът постави ръка върху оръжието, скрито под робата му.
Хауът застана нащрек и се запита: „Дали тук няма предателство?“
— От какво се боиш? — попита свободният.
„Тези хора с тяхната смущаваща прямота!“ Хауът заговори предпазливо:
— За главата ми е определена награда.
— Ахааа! — Свободният отдръпна ръка от оръжието си. — И си мислиш, че ние сме продажни. Не ни познаваш. Харконите не притежават достатъчно вода, за да купят и най-невръстното дете сред нас.
„Но те притежават достатъчно средства, за да заплатят на Сдружението цената на курса на повече от две хиляди бойни кораба“ — рече си мислено Хауът. Размерът на тази цена продължаваше да го зашеметява.
— И ние като вас воюваме с харконите — рече Хауът. — Защо да не си поделим трудностите и да не си правим отстъпки, за да доведем докрай тази битка?
— Но ние си поделяме трудностите — рече свободният. — Видях те как се сражаваше с харконите. Биеш се добре. Имало е случаи, в които съм искал да усещам рамо като твоето до себе си.
— Само кажи къде ще ти потрябва моето рамо — рече Хауът.
— Кой знае? — каза свободният. — Навсякъде има харконски войски. Но ти все още не си взел решението за водата, нито си го обсъдил с твоите ранени.
„Трябва да бъда предпазлив“ — рече си Хауът. — „Тук има нещо неясно.“
— Би ли ми казал как постъпвате вие — заговори той. — Какъв е обичаят на Аракийн?
— Типично мислене за пришълец — каза свободният и в гласа му се долови презрение. Той посочи на северозапад, отвъд върховете на скалите. — Снощи, докато идвахте насам през басейна, ви наблюдавахме. — Той отпусна ръка. — Ти превеждаш хората си откъм гладката страна на дюните. Лошо. Нямате влагосъхраняващи костюми, нямате вода. Не ще издържите дълго.
— Порядките на Аракийн не се овладяват лесно — отбеляза Хауът.
— Така е. Но ние сме убивали харкони.
— Как постъпвате с вашите собствени ранени? — попита Хауът.
— Нима един човек не е наясно кога си струва да се спаси животът му? — попита свободният. — Вашите ранени знаят, че нямате вода. — Той наклони глава и вдигна поглед към Хауът. — Ясно е, че сега му е времето да се вземе решението за водата. Както ранените, така и невредимите трябва да се погрижат за бъдещето на племето.
„Бъдещето на племето“ — помисли си Хауът. — „Племето на атреидите. В това има смисъл.“ — Пряко сили зададе въпроса, който бе отбягвал.
— Имате ли някакви сведения за моя дук и за сина му?
Непроницаемите сини очи се впиха в очите на Хауът.
— Сведения ли?
— За съдбата им — отсече Хауът.
— Съдбата е еднаква за всички — рече свободният. — Говори се, че вашият дук вече е намерил своята. Колкото до Лизан-ал-Гаиб¤, неговия син, съдбата му е в ръцете на Лайът. Лайът още не е казал.
„Знаех отговора и без да питам“ — помисли си Хауът.
Той погледна назад, към войниците си. Вече всички се бяха събудили. Бяха чули разговора. Взираха се в пясъците и прозрението се четеше по лицата им: за тях нямаше връщане на Каладън, а сега и Аракис бе вече загубен.
Хауът се обърна отново към свободния.
— Чувал ли си нещо за Дънкан Айдахо?
— Бил е в замъка, когато са изключили защитата — отвърна свободният. — Това е, което съм чул… нищо друго.
„Тя изключи защитата и пусна харконите“ — помисли си Хауът. — „Аз бях онзи, който бе седнал с гръб към вратата. Как е могла да постъпи така, щом това означава да се опълчи срещу собствения си син? Но… кому е известно как мисли една бин-джезъритска вещица, ако то изобщо би могло да се нарече мислене?“
Хауът се опита да преглътне с пресъхнало гърло.
— Кога ще научите нещо за момчето?
— Ние знаем малко за онова, което става на Аракийн — отвърна свободният. Той сви рамене. — И кой би могъл да знае?
— Разполагате ли с начини да разберете?
— Може би. — Свободният потри белега до носа си. — Кажи ми, Туфир Хауът, познаваш ли добре големите оръжия, които използуваха харконите?