„Артилерията“ — помисли си с горчивина Хауът. — „Кой би предположил, че ще използуват артилерия в този век на защитни полета?“
— Имаш предвид артилерийските оръдия, които използуваха, за да натикат нашите хора в пещерите ли? — попита той. — Аз познавам… на теория тези огнестрелни оръжия.
— Всеки воин, тръгнал да отстъпва в пещера, която има само един отвор, заслужава да умре — рече свободният.
— Защо питаш за тези оръжия?
— Лайът се интересува от тях.
„Нима искат от нас именно това“ — запита се Хауът. И каза:
— Да не си дошъл тук, за да разпитваш за големите оръдия?
— Лайът пожела да разгледа лично едно от тях.
— Тогава просто трябва да отидете и да си вземете едно — отбеляза презрително Хауът.
— Точно така — съгласи се свободният. — Взехме си едно. Скрихме го там, където Стилгар може да го изучи обстойно, за да докладва на Лайът, и където Лайът може лично да го разгледа, ако пожелае. Но се съмнявам, че ще пожелае. Оръжието не го бива много-много. Устройството му е твърде просто за Аракис.
— Вие… вие сте пленили оръдие? — попита Хауът.
— Здравата се бихме — отвърна свободният. — Загубихме само двама души, но източихме водата на повече от стотина от техните.
„На всяко оръдие имаше сардукари“ — помисли си Хауът. — „И този безумец от пустинята споменава небрежно, че са загубили само двама души срещу сардукарите!“
— Нямаше да загубим и тези двамата, ако не бяха онези, дето се биеха редом с харконите — продължи свободният. — Някои от тях са добри бойци.
Един от воините на Хауът пристъпи куцукайки напред и сведе поглед към приклекналия свободен.
— За сардукарите ли говориш?
— Да, за тях говори — потвърди Хауът.
— Сардукари значи! — възкликна свободният и в гласа му като че ли се долавяше ликуване. — Аха, ето значи какви са били! Наистина си я биваше тази нощ. Сардукари! Кой легион? Знаете ли?
— Не… не знаем — отвърна Хауът.
— Сардукари — повтори замислено свободният. — Но те бяха облечени в харконски униформи. Не е ли странно това?
— Императорът не иска да се разчува, че се бие срещу Велика династия — отвърна Хауът.
— Но нали на теб ти е известно, че това са сардукари?
— Кой съм аз? — попита тъжно Хауът.
— Ти си Туфир Хауът — рече просто мъжът. — Да, а и ние щяхме да узнаем това много скоро. Пленихме трима от тях и ги изпратихме да ги разпитат хората на Лайът.
Адютантът на Хауът заговори бавно — във всяка негова дума прозираше неверие:
— Вие… вие сте пленили сардукари?
— Само трима — отговори свободният. — Биеха се много добре.
„Ако разполагахме с време, можехме да се съюзим с тези свободни“ — рече си Хауът. Мислено той простена тъжно. — „Ако само бяхме успели да ги обучим и въоръжим. Майко Космос, каква само бойна мощ щяхме да придобием!“
— Може би протакаш, защото се безпокоиш за Лизан-ал-Гаиб — заговори свободният. — Ако той наистина е Лизан-ал-Гаиб, нищо лошо не може да му се случи. Не си хаби мислите за нещо, което още не е доказано.
— Аз служех на… Лизан-ал-Гаиб — рече Хауът. — Неговото благополучие е моя грижа. Дал съм тържествен обет за това.
— А дал ли си обет за водата му?
Хауът погледна към адютанта си, който продължаваше да се взира в свободния, и отново обърна очи към приклекналия мъж.
— За водата му ли? Да, дал съм.
— И искаш да се върнеш в Аракийн, там, където е неговата вода?
— …да, точно така, там, където е неговата вода.
— Защо още от началото не каза, че става въпрос за вода? — Свободният се изправи и решително пъхна запушалките в носа си.
Хауът кимна с глава на адютанта си да се върне при останалите. Адютантът сви уморено рамене и се подчини. Хауът чу как сред воините се надигна приглушен ропот.
— Към водата винаги има път — рече свободният.
Зад гърба на Хауът някой изруга.
— Туфир! — обади се адютантът на Хауът. — Арки току-що умря.
Свободният долепи юмрук до ухото си.
— Водното братство! Това е знамение! — Той се втренчи в Хауът. — Наблизо разполагаме с място, където можем да приемем водата. Да повикам ли моите хора?
Адютантът застана отново до Хауът и заговори:
— Туфир, двама от войниците са оставили съпругите си в Аракийн. Те се… така де, знаеш какви чувства вълнуват хората в такива случаи.
Свободният продължаваше да държи юмрука до ухото си.
— Това скрепено с вода братство ли е, Туфир Хауът? — попита той.
Мислите на Хауът препускаха. Той долови смисъла в думите на свободния, но се боеше как ще реагират изтощените войници под скалата, когато и те го проумеят.