— Изгодна размяна — проговори застаналият до Хауът свободен. — В този катер сигурно имаше триста души. Сега трябва да се погрижим за водата им и да съставим план как да заловим друг топтер.
Той се накани да излезе от укритието в надвисналата скала.
Пред него от скалната стена се изсипа дъжд от сини униформи, които падаха бавно към земята благодарение на използуваните суспенсори. За миг само Хауът успя да зърне, че това са сардукари — озверели лица, по които бе изписана войнствена ярост, — че нямаха защитни полета и че всеки от тях държеше в едната си ръка нож, а в другата стреломет.
Запратен от нечия ръка нож се заби в гърлото на събеседника на Хауът — той политна назад, извъртя се и падна по очи. Хауът само успя да извади своя нож, преди, поразен от стрела, да изгуби съзнание.
„Муад’Диб наистина виждаше бъдещето, но вие трябва да проумеете пределите на това му умение. Помислете си за човешкото зрение. Вие имате очи, но въпреки това не виждате без светлина. Ако се намирате в най-ниската част на една долина, вие не ще можете да виждате отвъд хребетите на тази долина. Точно така и Муад’Диб не винаги се решаваше да преброди с поглед загадъчната местност. Казваше ни, че едно-единствено неясно изречено предсказание, дори само една подбрана небрежно думичка би могла да промени цялостния облик на бъдещето. Той ни казваше: «Видението на времето е необятно, ала когато минеш през него, времето се превръща в тясна вратичка.» И той винаги се бореше срещу изкушението да избере ясен, сигурен път, като предупреждаваше: «Тази пътека води винаги надолу, към застой.»“
Когато орнитоптерите изплуваха над главите им от мрака, Пол сграбчи рамото на майка си и рече рязко:
— Не мърдай!
После забеляза на лунната светлина водещия топтер и начина, по който се присвиха крилете за спиране и кацане, както и дръзкия замах на ръцете, боравещи с лостовете.
— Това е Айдахо! — пое си той въздух.
Орнитоптерите накацаха в басейна като ято птици, долетели в гнездото си. Айдахо излезе от машината и се втурна към тях, преди още да се е разпръснал облакът прах. Следваха го двама мъже, облечени в роби на свободни. Пол разпозна единия: високия Кайнс с брада с цвят на пясък.
— Насам! — провикна се Кайнс и пое наляво. Останалите свободни зад гърба на Кайнс хвърляха платнени покривала върху своите орнитоптери. Самолетите се превърнаха в редица от малки дюни. Айдахо се закова пред Пол и отдаде чест.
— Господарю, тук наблизо свободните разполагат с временно скривалище, където ние…
— Какво означава това там?
Пол посочи към пламналото небе над далечната скала — към огнените дири от реактивни двигатели и пурпурните лъчи на лазестрели, които озаряваха пустинята.
Една от усмивките, които рядко спохождаха Айдахо, озари кръглото му ведро лице.
— Господарю… Ваше величество, подготвих им малка изне…
Ослепителна бяла светлина обля пустинята — ярка като слънце, тя гравира сенките им върху скалния под на площадката. Със стремително движение Айдахо хвана лакътя на Пол с една ръка и рамото на Джесика с другата и ги тласна от площадката в басейна. Те паднаха заедно в пясъка в мига, в който тътенът от експлозията прогърмя над главите им. Взривната вълна откърти късове скала от площадката, от която току-що бяха скочили.
Айдахо се надигна и отупа пясъка от себе си.
— Дано не е семейното атомно оръжие! — възкликна Джесика — Помислих си, че…
— Оставил си включено защитно поле — рече Пол.
— При това доста голямо и включено на пълни обороти — обясни Айдахо. — Докосне ли го лазерен лъч и… — Той сви рамене.
— Ядрен синтез — обади се Джесика. — Доста опасно оръжие.
— Не оръжие, господарко, а защита. Тези отрепки хубаво ще си помислят, преди да използуват друг път лазестрели.
Свободните от Орнитоптерите се изправиха над тях. Някой се обади с приглушен глас:
— Трябва да се скрием, приятели.
Пол се изправи на крака, а Айдахо помагаше на Джесика да стане.
— Тази експлозия ще вдигне доста голям шум, ваше величество — рече Айдахо.
„Ваше величество“ — помисли си Пол.
Отправени към него, думите звучаха твърде необикновено. С „ваше величество“ винаги се бяха обръщали към баща му.
Той усети, че за миг го завладя способността му да вижда в бъдещето — видя себе си заразен от бясно препускащото мислене, което тласкаше човешката вселена към хаоса. Видението го разтърси и той се остави на Айдахо да го води по ръба на басейна към една скална издатина. На това място свободни си проправяха път надолу в пясъка със своите статични уплътнители.