Кайнс пое дълбоко въздух и отговори:
— Тази врата трябва да издържи най-малко двадесет минути на всичко, освен на лазестрел.
— Те няма да използуват лазестрели от страх, че отсам можем да включим защита — рече Пол.
— Това бяха сардукари в харконски униформи — прошепна Джесика.
Те вече чуваха отмерените удари по вратата. Кайнс посочи шкафовете до стената вдясно и рече:
— Оттук! — Той се отправи към първия шкаф, дръпна едно чекмедже и завъртя вътре някаква ръчка. Цялата стена с шкафовете се отвори широко и откри черната паст на тунел. — Тази врата също е от пластостомана — обясни Кайнс.
— Добре сте се подготвили — отбеляза Джесика.
— Живели сме осемдесет години под господството на харконите — каза Кайнс. Той ги вкара в мрачния тунел и затвори вратата.
Сред внезапната тъмнина Джесика съзря на пода пред тях светеща стрелка.
Гласът на Кайнс се разнесе зад гърба им:
— Тук ще се разделим. Тази стена е по-яка. Ще издържи най-малко един час. Следвайте стрелките като тази тук на пода. Ще угасват, след като отминете. Те водят през един лабиринт към друг изход, където съм скрил топтер. Тази нощ в пустинята вилнее буря. Вашата единствена надежда е да застанете на пътя на бурята, да се гмурнете в гребена й и да полетите заедно в нея. Когато моите воини отвличат топтери, постъпват точно така. Ако се задържите в гребена на бурята, ще оцелеете.
— А вие накъде? — попита Пол.
— Ще се опитам да се измъкна от другаде. Ако ме заловят… все пак аз още съм имперският планетолог. Мога да кажа, че съм бил ваш пленник.
„Ще бягаме като страхливци“ — помисли си Пол. — „Но как другояче бих могъл да оцелея, за да отмъстя за баща си?“ Той се обърна с лице към вратата.
Джесика долови движението му и каза:
— Дънкан е мъртъв. Пол. Ти видя раната. Нищо не можеш да направиш за него.
— Един ден ще се разплатя за всички — рече Пол.
— Само ако сега побързате — каза Кайнс.
Пол усети ръката на планетолога върху рамото си.
— А ние къде ще се срещнем, Кайнс?
— Ще изпратя свободните да ви търсят. Трасето на бурята е известно. А сега побързайте и дано Великата майка ви дари с висока скорост и късмет.
Чуха го да се отдалечава — леки стъпки в мрака.
Джесика напипа ръката на Пол и нежно го притегли към себе си.
— Не бива да се отделяме един от друг — рече тя.
— Не, не бива.
Те преминаха заедно покрай първата стрелка и той видя как светлинката угасна, щом се докоснаха до нея. Отпред оживя друга светеща стрелка.
Отминаха я — тя изчезна от само себе си и светна нова стрелка.
Вече тичаха.
„Планове, които се вписват в нови, и тези нови планове се вписват в други“ — помисли си Джесика. — „Дали и ние вече не сме се превърнали в част от нечий друг план?“
Стрелките ги водеха покрай извивки и странични отвори, които едва се забелязваха на оскъдното осветление. Известно време пътят им се спускаше леко надолу, после поемаше нагоре и все нагоре. Най-сетне стигнаха до някакви стъпала, свиха зад един ъгъл и не след дълго стигнаха до светеща стена, в средата на която бе забита черна дръжка.
Пол натисна дръжката.
Стената се отмести. Блесна светлина, която разкри изсечена в скалата пещера, а сред нея — приклекнал орнитоптер. Зад самолета засия плоска сива стена, върху която бе нарисуван знак, че е врата.
— Къде отиде Кайнс? — запита Джесика.
— Той постъпи така, както би постъпил всеки способен партизански водач — отвърна Пол. — Раздели ни на две групи и по този начин дори да го заловят, не би могъл да ни издаде къде се намираме. Защото наистина няма да знае.
Пол издърпа Джесика в помещението, той забеляза как нозете й вдигат облачета прах.
— Тук много отдавна никой не е идвал.
— Стори ми се уверен, като говореше, че свободните ще успеят да ни открият — каза тя.
— Споделям тази му увереност.
Пол пусна ръката й, отиде до лявата врата на орнитоптера, отвори я и напъха вързопа отзад в багажника.
— Този топтер е отлично замаскиран — отбеляза той. — На командното табло има пластини за дистанционно управление на вратата и осветлението. Осемдесетте години харконско господство са ги научили да бъдат предпазливи.
Джесика се облегна от другата страна на самолета и затаи дъх.
— Харконите сигурно ще пуснат патрулиращи топтери над целия район. Те не са глупави. — Тя активизира способността си за ориентиране и посочи надясно: — Бурята, която видяхме, е в тази посока.
Пол кимна, като потисна ненадейно обзелото го нежелание да тръгне. Знаеше причината, която го бе породила, но това не му донесе утеха. По някое време тази нощ бе прокарал нишка до самите дълбини на неизвестното. Времето и пространството, които ги заобикаляха, като цяло му бяха познати, но настоящето съществуваше като загадъчно петно. Имаше чувството, че от разстояние наблюдава сам себе си как изчезва от зрителното поле в някаква падина. Част от безбройните пътечки, които водеха вън от падината, може би щяха отново да върнат Пол Атреидски в зрителното поле, но много други нямаше да го върнат.