— Повтарям само онова, което ми докладваха — каза Рабан. — Говори се, че тази банда на свободните вече била заловила страшния ментат на дука Туфир Хауът.
— Ааа!
Баронът кимна усмихнат.
— Вярвам на доклада — продължи Рабан. — Вие нямате представа какво досадно бреме са свободните.
— Може би, но твоите лейтенанти не са видели и свободни. Сигурно са били атреидски воини, обучавани от Хауът и преоблечени като свободни; това е единственият възможен отговор.
Рабан отново сви рамене.
— Да, само че според сардукарите те са били свободни. Сардукарите вече започнаха погром за изтребването на всички свободни.
— Добре.
— Но…
— Това ще ангажира вниманието на сардукарите. А ние скоро ще имаме Хауът. Знам това! Предчувствувам го. Ах, какъв славен ден! Сардукарите са се заловили с преследването на няколко безполезни пустинни банди, докато ние тук ще получим истинската плячка!
— Господарю… — Рабан се поколеба и се намръщи. — Винаги ме е преследвало чувството, че ние подценяваме свободните както по брой, така и по…
— Зарежи това, момко! Те са паплач. Нас ни интересуват многолюдните градчета, градовете и селата. А там живее доста народ, нали така?
— Точно така, господарю.
— Те ме тревожат, Рабан.
— Тревожат ли ви?
— О… деветдесет процента от тях не ми създават грижи. Но винаги ще се намерят някои малки династии¤ и други подобни, хора амбициозни, които могат да предприемат нещо опасно. Ако някой от тях успее да напусне Аракис с неприятния разказ за тукашните събития, аз ще бъда безкрайно недоволен. Можеш ли да си представиш колко недоволен ще бъда?
Рабан преглътна.
— Трябва да предприемеш незабавни мерки да вземеш заложници от всяка малка династия — продължи баронът. — Така за всеки, който не живее на Аракис, трябва да стане ясно, че това тук е било чисто и просто война между две династии. И сардукарите изобщо не са участвували в нея, ясно ли е? На дука са били предложени обичайната пощада и изгнание, но преди да ги приеме, е загинал при нещастен случай. Той обаче се е канел да ги приеме. Ето това е историята. А всеки слух, че тук е имало някакви сардукари, трябва да бъде посрещнат с присмех.
— Щом такава е волята на императора — каза Рабан.
— Такава е волята на императора.
— Ами контрабандистите?
— Никой не вярва на контрабандистите, Рабан. Към тях се проявява търпимост, но не и доверие. Във всеки случай сред тези кръгове ще раздадеш подкупи… а ще вземеш и други мерки, които съм сигурен, че ще измислиш.
— Да, господарю.
— Значи две неща искам от Аракис, Рабан: приходи и безпощаден юмрук. На тази планета не бива да имаш никаква милост. Гледай на тези тъпаци като на такива, каквито са в действителност: злобно настроени към господарите си роби, които само изчакват възможността да се разбунтуват. Към тях не бива да проявяваш нито капчица жал или милост.
— Може ли човек да унищожи населението на цяла една планета? — попита Рабан.
— Да го унищожи ли? — Баронът рязко изви глава — жест, в който пролича изненада. — Кой е споменавал нещо за унищожение?
— Ами, помислих си, че се каните да доведете ново население и да…
— Казах да ги притиснеш здраво, племеннико, а не да ги унищожаваш. Не погубвай напразно населението, само го дръж в пълно покорство. Трябва да бъдеш мечка стръвница, момчето ми. — Той се усмихна — върху набръчканото от тлъстини лице се изписа детинско изражение. — Стръвницата никога не се спира. Никаква пощада. Никога не се спирай! Милостта е химера. Тя може да бъде победена от стомаха, който стене от глад, и от гърлото, което плаче от жажда. Трябва винаги да си гладен и жаден. — Баронът поглади огромните буци плът под суспенсорите си. — Като мен.
— Разбирам, господарю. — Рабан се огледа наляво и надясно.
— В такъв случай всичко ли е ясно, племеннико?
— С изключение на един въпрос, чичо: планетолога Кайнс.
— Ах, да, Кайнс.
— Той е служител на императора, господарю. Може да се движи, където пожелае. А е и много близък със свободните… нали е женен за свободна?
— До утре вечер Кайнс ще бъде мъртъв.
— Опасна работа е, чичо, да се убие имперски служител.
— А според теб как съм се издигнал толкова нависоко за толкова кратко време? — попита баронът. Гласът му бе мазен — в него напираха неизказани прилагателни. — Освен това никога не бива да се боиш, че Кайнс ще напусне Аракис. Забравяш, че той се е пристрастил към подправката.
— Разбира се!
— Онези, които знаят истината, няма да предприемат нищо, с което да изложат на риск снабдяването си с мелиндж — продължи баронът. — Това на Кайнс, естествено, му е известно.