Там, откъдето бе минал червеят, не остана и следа от самолета.
Подвижният хълм се отправи към откритата пустиня и пое обратно по собствената си диря.
— По-голям е от кораб на Сдружението — прошепна Пол. — Бяха ми казали, че навътре в пустинята червеите стават огромни, но не можех да си представя… точно колко са огромни.
— Нито пък аз — промълви Джесика. Червеят още веднъж свърна от скалите и вече бързешком, с лъкатушеща диря се понесе към хоризонта. Те стояха заслушани, докато шумът от движението му не се стопи сред тихия шепот на пясъка наоколо.
Пол си пое дълбоко въздух, вдигна очи към стръмната канара и изрече цитат от „Китаб-ал-ибар“¤:
— „Пътувай нощем, а денем почивай на дебела сянка.“ — Погледна майка си. — До разсъмване все още разполагаме с няколко часа. Ще можеш ли да вървиш?
— След мъничко.
Пол закрачи към покритата с чакъл площадка, нарами вързопа и пристегна ремъците. Постоя така известно време с паракомпас¤ в ръце.
— Когато можеш — рече той. Тя се отблъсна от скалата, усещайки как силата й се възвръща.
— Накъде?
— Накъдето води билото на този хребет — посочи той.
— Навътре в пустинята — рече тя.
— Пустинята на свободните — протепна Пол. И млъкна, разтърсен от спомена за скалистите зъбери от видението от бъдещето, явило му се на Каладън. Тогава бе зърнал тази пустиня. Само че разположението на скалите бе съвсем различно — като оптически образ, изчезнал в съзнанието и стопил се в паметта му, който сега, проектиран върху истинската сцена на действието, не се получаваше идеално точен. Там той се задаваше от друг някакъв ъгъл, докато сега стоеше неподвижен.
„Във видението, което имах, Айдахо беше с нас“ — припомни си той. — „А сега Айдахо е мъртъв.“
— Виждаш ли път, по който да тръгнем? — попита Джесика, изтълкувала погрешно колебанието му.
— Не — отвърна Пол. — Но във всеки случай ще тръгнем.
Той намести по-здраво вързопа върху плещите си и пое нагоре по един улей, който пясъкът бе издълбал в скалата. Улея водеше към сгряно от луната високо скално плато със стъпаловидни хълмчета, което се простирате на юг.
Пол се отправи към близкия хълм и се изкатери с мъка по него. Джесика го последва.
Не след дълго тя отбеляза, че техният преход вече зависеше изцяло от даденостите и особеностите на пустинята, която ги заобикаляше — пясъчните насипи между скалите, които забавяха крачките им, издълбаните от пясъка чукари, които режеха ръцете: препятствията, които ги принуждаваха да вземат решение: да се изкатерят или да заобиколят? Теренът налагаше свой собствен ритъм. Разговаряха само при необходимост, и то с глас одрезгавял от усилията.
— Тук стъпвай внимателно — от пясъка канарата е станала хлъзгава.
— Внимавай да не си удариш главата в тази издатина!
— Не се изкачвай на този гребен — луната ни огрява в гръб и всяко наше движение може да се проследи.
Пол спря на едно закътано място и опря вързопа на тясна канара.
Джесика се облегна до него, благодарна за минутата отдих. Тя чу как Пол всмукна от функционалната тръбичка на костюма си и сама отпи от преработената вода. На вкус бе възсолена и тя си припомни водите на Каладън — висок фонтан, който описваше дъга в небето, такова изобилие от влага, че самата вода оставаше незабелязана… виждаха се само очертанията на струите, отражението или ромонът им, когато Джесика се поспираше наблизо.
„Да поспрем“ — мислеше си тя. — „Да си починем… истински да си починем.“
Хрумна й, че милосърдие означава да спреш, та дори само за миг. Там, където спирането не беше възможно, там нямаше и милосърдие.
Пол се отблъсна от канарата, обърна се и се изкатери по една наклонена площадка. Джесика го последва с въздишка.
Спуснаха се надолу и се озоваха върху пясъчен насип, който заобикаляше огромна отвесна скала. Отново почувствуваха неравния ритъм при прекосяването на този разнороден терен.
Джесика долови, че нощта отстъпва пред властта на различните по големина късчета скала и пясък под нозете и ръцете им — заоблени каменни блокове или едър чакъл, ситно надробена скала или едрозърнест пясък, обикновен пясък или ситен пясък, прах или най-фини прашинки.
Прашинките задръстваха филтрите и се налагаше да ги продухват. По чакъла и едрия пясък, посипали скалната повърхност, непредпазливия можеше да се подхлъзне. Скалните късове режеха.
А нозете им затъваха във вездесъщите пясъчни ивици.
Пол се спря рязко на една скална издатина и улови майка си, която залитна към него.
Той сочеше наляво и като проследи с поглед ръката му, тя видя, че се бяха изправили на върха на един зъбер, а на около двеста метра под тях като вкаменен океан се простираше пустинята. Океанът се разстилаше пред тях с посребрени от луната талази — ъгловати сенки, които се стопяваха в малки вълни, а в далечината се извисяваха наново в сивкавите неясни очертания на друг хребет.