— Откритата пустиня — рече тя.
— Доста широк участък за прекосяване — допълни Пол с глас, приглушен от филтъра.
Джесика се огледа наляво, после надясно — надолу се виждате само пясък.
Пол се загледа пред себе си в движението на сенките на лунната светлина.
— Широк е три-четири километра — добави той.
— А червеи? — попита майка му.
— Сигурно има.
Тя се съсредоточи върху умората и болката в мускулите си, която притъпяваше сетивата й.
— Ще спрем ли да похапнем? — попита Джесика.
Пол се освободи от ремъците на вързопа, приседна и облегна гръб о него. Джесика го хвана за рамото и се отпусна на скалата до него. Усети, че щом се настани, Пол се обърна и затършува из вързопа.
— Вземи — рече той.
Ръцете му, които при допира с нейните й се сториха сухи, пъхнаха в дланта й две енергийни капсули.
Тя ги глътна неохотно с малко вода от тръбичката на влагосъхраняващия си костюм.
— Изпий си всичката вода! — рече Пол. — Аксиома: „Най-подходящото място да съхраниш водата си е собственото ти тяло. Тя ще подхранва енергията ти. Ще бъдеш по-силен. Имай доверие в своя влагосъхраняващ костюм.“
Тя се подчини, пресуши джобните си резервоари и почувствува как силата й се възвръща. После си помисли колко спокойно бе тук сега, тъй както бяха уморени, и си спомни, че някога бе чувала певеца воин Гърни Халик да казва: „По-добре къшей сух хляб, изяден на спокойствие, отколкото замък, пълен с жертви и разпри.“
Джесика повтори тези думи на Пол.
— Такъв беше Гърни! — рече той.
Тя долови нотките в гласа му — все едно че Пол говореше за покойник, и си помисли: „И наистина горкичкият Гърни може и да е мъртъв. Атреидските воини бяха или избити, или пленени, или се лутаха като тях, изгубени сред безводната пустош.“
— Гърни винаги имаше подходящ цитат — рече Пол — Дори и сега го чувам: „И аз ще пресуша реките и ще предам земята в ръцете на злодеите, и ще вдигна ръката на чужденците, за да превърна земята и всичко връз нея в пустиня!“
Джесика притвори очи, трогната едва ли не до сълзи от въодушевлението в гласа на сина си. След малко Пол попита:
— А ти как се… чувствуваш?
Тя разбра, че този въпрос се отнасяше до нейната бременност, и отвърна:
— Сестра ти ще се роди едва след много месеци. Все още се чувствувам… в добра форма.
И си помисли: „Колко делово разговарям със собствения си син!“ — а после, тъй като бин-джезъритските методи изискваха да се издирва обяснение на подобно необичайно поведение, тя потърси и откри източника на тази деловитост: „Аз се страхувам от сина си, боя се от неговата чудатост, боя се от това, което може да види в бъдещето ни, от това, което може би ще ми каже.“
Пол прихлупи качулката над очите си и се заслуша в тайнствените звуци на нощта. В гърдите му се бе стаило неговото собствено мълчание. Засърбя го носът. Той го потърка с пръсти, свали филтъра и вниманието му бе привлечено от натрапчивия мирис на канела.
— Тук наоколо има находище на мелиндж — рече той.
Лек ветрец погали страните на Пол и надипли гънките на наметката му. Ала този вятър не предвещаваше буря — Пол вече можеше да долови разликата.
— Скоро ще съмне.
Джесика кимна.
— Трябва да има начин да се прекоси безопасно този открит пясъчен участък — каза Пол. — Щом свободните могат.
— А червеите?
— Ако поставим кречетало¤ от нашия несесер¤ някъде отзад сред скалите — заговори Пол, — това за известно време ще отвлече вниманието на червея.
Тя се загледа в обляната в лунна светлина ивица пясък, която ги разделяше от насрещния хребет.
— А дали това време ще стигне за четири километра?
— Може би. Ами ако шумът от стъпките ни, докато прекосяваме участъка, наподобява естествените звуци на пустинята, онези, които не привличат червеите…
Пол заоглежда открития участък, като ровеше из паметта си за онова, което бе видял в бъдещето, и размишляваше върху загадъчните намеци за кречетала и вестителни куки¤ в наръчника от несесера, оказал се във вързопа, приготвен за бягството им. Озадачи го, че при мисълта за червеите усеща само, че го пронизва ужас. Знаеше, сякаш това се спотайваше някъде в периферното му мислене, че червеите трябва да се уважават и че от тях не бива да се бои… освен… ако…
Той разтърси глава.
— В шума от стъпките ни не трябва да има ритъм — рече Джесика.
— Какво? О, да. Ако вървим с неравномерни стъпки… сигурно самият пясък вдига понякога шум при свличането си. Червеите не могат да проследяват всеки звук. Трябва обаче да сме напълно отпочинали, преди да опитаме.