Той погледна към отсрещната скална стена, отчитайки хода на времето по отвесните лунни сенки, които играеха по нея.
— До един час ще съмне.
— Къде ще прекараме деня? — попита тя.
Пол се обърна наляво и посочи.
— Ето там отзад, на север, при онези скали. Сигурно забелязваш, че са изсечени от ветровете и че това е наветрената им стена. А сигурно ще има и цепнатини, и при това дълбоки.
— Няма ли да е най-добре да тръгваме? — попита тя.
Той стана и й помогна да се изправи на крака.
— Не си ли уморена за спускане? Преди да си устроим бивак, искам да се доближим колкото е възможно повече до дъното на басейна.
— Достатъчно си починах. — Тя му кимна да тръгва.
Той се поколеба, после вдигна вързопа, нарами го и тръгна по хребета.
„Ако имахме суспенсори“ — мислеше си Джесика, — „тогава спускането ни надолу щеше да е съвсем проста работа. Но може би и суспенсорите са нещо, което трябва да се избягва в откритата пустиня. Може би и те, както и защитните полета, привличат червеите.“
Стигнаха до низ от пясъчни насипи, които слизаха надолу, а отвъд тях се виждаше пролом, чиито ръбове, очертани от лунната светлина, водеха към открития участък.
Пол вървеше първи, като крачеше с предпазлива, но същевременно и бърза стъпка, защото бе очевидно, че луната скоро ще се скрие. Пътят им се виеше надолу, към един свят с все по-плътни и по-плътни сенки. Скалните очертания наоколо вече се извисяваха до звездите. При ръба на един сивкав пясъчен сипей, който пълзеше надолу в мрака, проломът се стесняваше едва до десетина метра.
— Ще можем ли да се спуснем? — прошепна Джесика.
— Струва ми се, че ще можем.
Той опипа повърхността с крак.
— Можем да се плъзнем надолу — рече той. — Аз ще се спусна пръв. Ти ще изчакаш, докато ме чуеш, че съм спрял.
— Внимателно — каза тя.
Той стъпи на сипея и се плъзна по меката му повърхност, докато стигна до една почти равна площадка от сбит пясък. Това място бе закътано сред скалите стени. Чу как зад гърба му се свлече пясък. Опита се да зърне в мрака горния ръб на склона и пясъчната лавина едва не го помете. Всичко утихна.
— Майко? — извика Пол. Отговор нямаше.
— Майко?
Той захвърли вързопа и се закатери нагоре по сипея — лазеше, ровеше в пясъка и загребваше с ръце от него като полудял.
— Майко! — изхриптя той. — Майко, къде си?
Връхлетя го нова пясъчна лавина, която го засипа до хълбок.
С усилие се изтръгна от прегръдките й. „Била е повлечена от пясъчната лавина“ — помисли си той. — „И сега е затрупана. Трябва да запазя спокойствие и внимателно да обмисля нещата. Тя няма да се задуши веднага. Ще изпадне временно в бинду¤, за да намали потребностите си от кислород. Тя знае, че аз ще копая и ще я намеря.“
С помощта на бин-джезъритските методи, на които го бе обучавала майка му, Пол усмири ожесточеното туптене на сърцето си и превърна съзнанието си в чиста плочка за писане, върху която можеха да се отразят изминалите няколко мига. Паметта му възпроизведе всяко отделно движение и всяка струйка от пясъчната лавина, и то с внушителност, която контрастираше с частиците от секундата, необходими в действителност за пълното възпроизвеждане на случилото се.
Не след дълго Пол отново се катереше нагоре по склона, опипвайки пътя си предпазливо, докато откри стената на пролома и някаква издатина в скалата. Започна да копае, като отхвърляше пясъка предпазливо, за да не предизвика нова лавина. Ръцете му напипаха парче плат. Той го проследи и намери лакът. Внимателно тръгна по него и откопа лицето й.
— Чуваш ли ме? — попита той. Никакъв отговор.
Започна да копае още по-бързо и изрови раменете й. Тялото й бе отпуснато, но той долови бавните удари на сърцето.
„Изпаднала е е бинду!“ — рече си той.
Пол разрина пясъка до кръста й, преметна ръцете й върху раменете си и я задърпа надолу по сипея — отпървом бавно, после все по-бързо и по-бързо, усещайки как пясъкът горе поддава. Той я теглеше все по-ожесточено, задъхваше се от напрежението и отчаяно се стремеше да запази равновесие. Успя да стъпи върху покритото със сбит пясък най-ниско ниво на пролома, преметна я на рамо и залитайки, се втурна в лудешки бяг точно когато целият пясъчен насип се свлече с грохот, чието ехо бе подето и усилено от скалните стени.
Той спря в края на пролома, там, откъдето на тридесетина метра надолу пред погледа му се разстилаха строените като в редица дюни на пустинята. Нежно я положи на пясъка и промълви думата, която трябваше да я извади от това й състояние на бинду.