Джесика дойде на себе си бавно, като все по-дълбоко и по-дълбоко поемаше въздух.
— Знаех, че ще ме намериш — прошепна тя.
Той се обърна и погледна назад към пролома.
— Може би щеше да е по-благородно, ако не те бях намерил.
— Пол!
— Изгубих вързопа — рече той. — Сега лежи затрупан най-малко под… сто тона пясък.
— С всичките неща?
— С резервната вода, влагосъхраняващата палатка, с най-важните неща. — Попипа джоба си. — У мен остана паракомпасът. — Затършува из платнения си пояс. — Нож и бинокъл. Можем хубавичко да огледаме мястото, където ще умрем.
В този миг слънцето изгря на хоризонта, някъде вляво, отвъд края на пролома. Лъчите му обагриха пясъка в откритата пустиня. Из скривалищата си сред скалите певците от птичия хор подеха своите песни.
Но Джесика виждаше само отчаянието, изписано по лицето на Пол. Тя придаде на гласа си презрителна нотка и рече:
— Така ли са те учили?
— Не разбираш ли? — попита той. — Всичко, което ни е нужно, за да оцелеем, остана под пясъка.
— Но нали намери мен — рече тя и сега гласът й бе гальовен и убедителен.
Пол приклекна.
Не след дълго той вдигна очи към пролома, към новообразувания сипей, като го оглеждате внимателно и отбелязваше доколко рохкав е пясъкът.
— Ако успеем да обездвижим един малък участък от този сипей и горния пласт на изкопа, който ще направим в пясъка, може би ще успеем да се доберем до вързопа. Това би могло да стане с вода, но ние не разполагаме с достатъчно, защото… — Той замълча и продължи: — Пяна.
Джесика не помръдваше, за да не прекъсне бурния поток на мислите му.
Пол се вгледа в откритите дюни — търсеше не само с очи, а и с ноздри, откри посоката и после прикова погледа си върху тъмна ивица пясък точно под тях.
— Подправката! — рече той. — Тя има висока алкалност. А разполагаме и с паракомпас. Неговият енергиен пакет е киселинно-алкален.
Както бе седнала, Джесика се облегна назад. Пол не й обърна внимание, скочи на крака и заслиза по сбитата от вятъра повърхност на сипея, който се спущаше от края на пролома към дъното на басейна.
Джесика го наблюдавате как върви — походката му бе неравномерна — стъпка… пауза, стъпка-стъпка… плъзгане… пауза…
В походката му нямаше ритъм, който би могъл да уведоми някой червей злодей, че тук се движи нещо, което не принадлежи към обитателите на пустинята.
Пол стигна до находището на мелиндж, пъхна една буца подправка в гънка на наметката си и се върна към пролома. Изсипа подправката върху пясъка пред Джесика, приклекна и с помощта на острието на ножа си започна да разглобява паракомпаса. Циферблатът се отдели. Пол развърза пояса си, нареди върху него частите на компаса и извади енергийния пакет. После извади механизма на компаса и от уреда остана само една празна изтърбушена кутийка.
— Ще ти трябва вода — обади се Джесика.
Пол взе функционалната тръбичка от врата си, напълни устата си с вода и я изпразни в кутийката.
„Ако опитът не успее, това е похабяване на вода“ — помисли си Джесика. — „Ала тогава няма да има вече никакво значение.“
Пол разтвори с ножа енергийния пакет и изсипа кристалите му във водата. Те започнаха полека-лека да отделят пяна и паднаха на дъното.
Погледът на Джесика улови някакво движение над главите им. Вдигна очи и видя ястреби, накацали по ръба на пролома. Бяха втренчили очи надолу, към откритата вода.
Велика майко! — помисли си тя. — Усещат водата дори от разстояние!
Пол бе поставил отново капака на паракомпаса, като бе махнал винта за затваряне, който откриваше малък отвор към течността. Като взе преправения уред в една ръка и малко от подправката в другата. Пол се заизкачва отново по сипея, като оглеждаше внимателно горния му слой. Без пояса, който го пристягаше, робата му леко се издуваше. Той се изкачи донякъде, като затъваше в ручеи от пясък и вдигаше облачета прах.
След малко се спря, напъха щипка от подправката в паракомпаса и разклати кутийката.
От отвора, оттам, където бе стоял винтът, започна да блика зелена пяна. Пол я насочи към повърхността на сипея, направи малък насип и започна да изгребва с нозе пясъка под струята, която същевременно обездвижваше издълбаното място с още пяна.
Джесика се придвижи към него и се провикна:
— Мога ли да ти помогна?
— Изкачи се при мен и копай — отвърна той. — Трябва да изкопаем около три метра. Потребни са внимание и точност. — Докато говореше, пяната престана да излиза от уреда.
— Бързо! — рече Пол. — Не се знае колко време пяната ще задържи пясъка.