Джесика се покатери до Пол, а той пъхна още една щипка от подправката в отвора и разклати кутийката на паракомпаса. Пяната отново започна да излиза от отвора.
Щом Пол насочи струята на пяната, Джесика започна да копае с ръце, като изтикваше пясъка надолу по сипея.
— На каква дълбочина? — попита задъхано тя.
— Около три метра — отвърна той. — При това мога да определя мястото само приблизително. Може би ще се наложи да разширим изкопа. — Той отстъпи крачка встрани и затъна в рохкав пясък. — Трябва да копаеш под наклон. Не бива да копаеш право надолу.
Джесика се подчини.
Копаеха бавно надолу, стигнаха дори до дъното на басейна, но въпреки това от вързопа нямаше и следа.
„Дали не съм сбъркал в изчисленията?“ — попита се мислено Пол. — „Аз съм онзи, който поначало се поддаде на паниката и допусна тази грешка. Дали това не е притъпило способностите ми?“
Той погледна към паракомпаса. От киселината бе останало по-малко от петдесетина грама.
Джесика се изправи в изкопа и прекара оцапана с пяна ръка по страните си. Очите й срещнаха очите на Пол.
— Горният пласт — рече Пол. — Много внимателно. — Той добави в кутийката още една щипка от подправката и насочи струйката пяна близо до ръцете на Джесика, която започна да копае отвесно в най-горния скосен пласт на изкопа. На второто загребване ръцете и напипаха нещо твърдо. Бавно откопа ремък с пластмасова катарама.
— Не пипай повече — рече Пол почти шепнешком. — Пяната ни свърши.
Уловила с една ръка ремъка, Джесика вдигна очи към Пол.
Пол захвърли празния паракомпас към дъното на басейна и рече:
— Подай ми другата си ръка. Сега слушай внимателно. Ще те издърпам надолу по сипея. Не пускай ремъка. От върха едва ли ще се срути още пясък. Пластовете на насипа се слегнаха. Ще пазя само да не се затрупа главата ти. Ако изкопът се запълни, ще те откопая и ще измъкнем вързопа.
— Ясно — каза тя.
— Готова ли си?
— Готова съм. — Тя впи пръсти в ремъка. С рязко движение Пол я изтегли наполовина от изкопа, като държеше главата й нагоре, тъй като обездвиженото с пяна място поддаде и пясъкът се свлече в ямата. След като пластовете поулегнаха. Джесика се оказа затрупана до кръста — лявата й ръка до рамото остана под пясъка, а брадичката и бе потърсила убежище в една от гънките на наметката на Пол. Рамото я болеше от тежестта на пясъка.
— Не съм пуснала ремъка — каза тя. Пол бавно зарови ръка близо до тялото й и напипа ремъка.
— А сега дружно двамата! — извика той. — Тегли равномерно! Не бива да скъсаме ремъка.
Докато теглеха вързопа нагоре, в изкопа се свлече още пясък. Щом ремъкът се показа на повърхността, Пол спря да дърпа и изрови майка си от пясъка. После започнаха заедно да теглят вързопа надолу по сипея, докато го издърпаха от изкопа.
Няколко минути по-късно те стояха на дъното на пролома с вързопа помежду си.
Пол погледна майка си. По лицето и робата й имаше пяна. Там, където тя бе изсъхнала, по тялото й бе полепнал пясък. Все едно че я бяха замеряли с топки от мокър зелен пясък.
— Цялата си изплескана — каза той.
— И ти не си по-красива гледка — отвърна тя.
Започнаха да се смеят, после станаха сериозни.
— Това не трябваше да се случва — рече Пол. — Проявих небрежност.
Тя сви рамене, усещайки как полепналият пясък се посипва от робата й.
— Ще опъна палатката — рече той. — Най-добре свали тази роба и я изтърси. — Той взе вързопа и се отдалечи.
Джесика кимна, почувствувала се внезапно твърде уморена, за да отговори.
— В скалата има дупки от скоби — обади се Пол. — Преди нас някой е станувал тук.
„Защо не?“ — помисли си тя, докато чистеше робата си. Мястото бе удобно, разположено навътре сред канарите, с изглед към друг хребет, отдалечен на около четири километра, достатъчно високо, за да се избегнат червеите, но и достатъчно близко за отправна точка при пресичането на открития участък.
Тя се обърна и видя, че Пол е разпънал палатката, чиито опнати от скобите куполовидни сводове се сливаха със скалните стени на пролома. Пол мина покрай нея и вдигна бинокъла до очите си. Завъртя припряно копчето за регулиране на вътрешното налягане, нагласи на фокус маслените лещи, насочени към отсрещните скали, и в светлината на утринното слънце вдигна златиста прашна диря през открития участък.
Джесика наблюдаваше как той оглежда внимателно загадъчния пейзаж и как очите му разучават пясъчните реки и каньони.
— Ей там виждам някакво растение! — възкликна той.
Джесика намери резервния бинокъл във вързопа до палатката и застана до Пол.
— Ей там — рече той, като държеше бинокъла с една ръка, а с другата показваше.