Тя погледна към посоченото място.
— Сагуаро — каза Джесика. — Хилаво растение.
— Може би наблизо живеят хора — рече Пол.
— Биха могли да бъдат и останките на някоя ботаническа опитна станция — предупреди тя.
— Това място е твърде навътре на юг в пустинята — рече той. Свали бинокъла, потри с пръсти мястото под филтровата преграда, като почувствува колко пресъхнали и напукани са устните му и усети прашния вкус на жаждата в устата си. После добави: — Има вид на място, обитавано от свободни.
— Сигурни ли сме, че свободните ще ни посрещнат дружелюбно? — попита Джесика.
— Кайнс обеща, че те ще ни помогнат.
„Ала у хората от пустинята има отчаяние“ — помисли си тя. — „Самата аз днес почувствувах това. Хора, които са отчаяни, биха могли да ни убият заради нашата вода.“
Тя притвори очи и на фона на тази пустош в паметта й изплува сцена от Каладън. Отдавна, още преди да се роди Пол, тя и дук Лито бяха предприели на Каладън ваканционно пътуване с орнитоптер. Бяха летели над южните джунгли, над гъсто обраслите, плющящи от вятъра тръстики и оризищата в делтите. А сред зеленината бяха съзрели проточилите се в нишки мравки — тълпи от хора, които носеха своите товари върху суспенсорни носилки. А сред ширналия се наблизо морски простор се белееха венчелистчетата на триъгълните платна на тримараните.
Всичко това бе изгубено.
Джесика отвори очи към замрялата пустиня и към надигащата се топлина на деня. Въздухът над открития участък бе вече започнал да потрепва от неуморимите зли духове на зноя. Отсрещните скали се виждаха размазани, сякаш гледани през евтино стъкло.
Свличащите се пясъци спуснаха за миг своята завеса върху открития край на пролома. Пясъкът изсвистя надолу, откъртен от полъха на утринния ветрец и от ястребите, които започнаха да отлитат от върха на канарата. Пясъчната лавина отмина, а Джесика продължаваше да чува свистенето на пясъка. То ставаше все по-натрапчиво — звук, който, чут веднъж, никога не се забравя.
— Червей! — прошепна Пол.
Червеят пристигна отдясно с небрежна царственост, която не можеше да бъде пренебрегната. Лъкатушеща могила от изкопан пясък пресече дюните там, докъдето стигаше погледът. Могилата набъбна в предната си част, сетне се сгромоляса като огромна морска вълна. После отмина, поела наляво. Грохотът намаля и заглъхна.
— Виждал съм космически фрегати, които са по-малки — прошепна Пол.
Джесика кимна и продължи да се взира в пустинята. Там, откъдето бе минал червеят, бе останала обещаваща лъжливи надежди клисура. Тя се проточваше мъчително безкрайна отпреде им, зовяща отвъд дъговидната, успоредната на хоризонта диря.
— Като си отпочинем — заговори Джесика, — ще трябва да продължим с твоите уроци.
Пол сподави внезапния си изблик на гняв и каза:
— Майко, не смяташ ли, че бихме могли да минем и без…
— Днес ти се поддаде на паника — прекъсна го тя. — Ти познаваш своя мисловен процес и бинду-нерватура¤ вероятно по-добре, отколкото аз познавам своите, ала има още много, което трябва да научиш за своята телесна прана-мускулатура¤. Човешкото тяло има понякога свои самостоятелни реакции, Пол, и аз мога да ти разкажа за тях. Ти трябва да се научиш да владееш всеки мускул, всяка фибра от своето тяло. Трябва да преговориш уроците за ръцете. Ще започнем с мускулите на пръстите, сухожилията на дланите и чувствителността на върховете на пръстите. — Тя се извърна. — А сега влез в палатката.
Той сви пръстите на лявата си ръка, като наблюдаваше как майка му влиза пълзешком през херметическия отвор на палатката и разбираше, че не ще може да я отклони от това решение… че ще трябва да се съгласи.
„Независимо какво ми е сторено, аз съм бил съпричастен“ — помисли си той.
Преговор на уроците за ръцете!
Той погледна ръката си. Колко незначителна изглеждаше тя, съпоставена с такива същества като този червей.
„Ние дойдохме от Каладън — планета рай за нашата раса. На Каладън не беше потребно да създаваме рай за тялото и рай за душата — та нали виждахме действителността, която ни заобикаляше. И цената, която платихме, бе цената, която хората винаги са плащали, за да получат рая в този живот — станахме мекушави, загубихме своя живец, своята якост, сила и пъргавина.“
— Значи ти си славният Гърни Халик — рече мъжът.
Халик стоеше прав сред овалната пещера, която служеше за канцелария, и се взираше в седналия пред него зад едно метално писалище контрабандист. Мъжът бе облечен в широките роби на свободните, но очите му не бяха изцяло сини, което показваше, че менюто му включва и храни от други планети. Канцеларията бе копие на командната кабина на капитан от космическа фрегата — комуникационни съоръжения и видеоекрани заедно с табла за дистанционно насочване на оръжията и стрелбата опасваха тридесетградусовата дъга на стената, докато писалището бе направено като издатина в стената — естествено продължение на останалата част от извивката.