— Аз съм Стейбън Тюйк, синът на Есмър Тюйк — заговори контрабандистът.
— Тогава ти си човекът, комуто дължа благодарност за оказаната ни помощ — рече Халик.
— Оо, признателност значи — каза контрабандистът. — Сядай!
От стената близо до екраните изскочи като в самолет сгъваемо столче и Халик се отпусна върху него с въздишка, усещайки изтощението си. Сега успя да види собственото си отражение върху някаква черна повърхност встрани от контрабандиста и се намръщи при вида на следите от умора върху грапавото си лице. Белегът от мастилена лоза¤ по ръба на долната челюст се набърчи при тази гримаса.
Халик отвърна поглед от отражението си и го впери в Тюйк. Сега забеляза наследствените черти — гъстите, бухлати вежди на бащата и сякаш изсечените от камък скули и нос.
— Твоите хора ми казаха, че баща ти е мъртъв, убит от харконите — рече Халик.
— От харконите или от някой предател сред вашите хора — отвърна Тюйк.
Гняв надви част от умората на Халик. Той се изопна и каза:
— Можеш ли да назовеш предателя?
— Не сме сигурни.
— Туфир Хауът подозираше лейди Джесика.
— Ааа, бин-джезъритската вещица… може би. Но Хауът сега е пленник на харконите.
— Чух — Халик си пое дълбоко въздух. — Оказва се, че ни предстои да поубием още доста хора.
— Ние няма да предприемем нищо, с което да привлечем вниманието върху себе си — рече Тюйк.
Халик настръхна.
— Но…
— Ти и онези твои воини, които спасихме, можете да намерите убежище при нас — прекъсна го Тюйк. — Говориш за благодарност. Много добре, тогава отработете дълга си към нас. Винаги могат да ни влязат в работа добри воини. Но ще ви унищожим незабавно и без да ни мигне окото, ако предприемете и най-малкото открито действие срещу харконите.
— Но нали те убиха баща ти, човече!
— Възможно е. Но дори и така да е, ще ти кажа отговора на моя баща към онези, които действуват, без да мислят: „И камъкът е тежък, и пясъкът тежи, но гневът на глупака тежи дваж повече.“
— Да не искаш да кажеш, че трябва да стоим със скръстени ръце, а? — попита презрително Халик.
— Не си ме чул да казвам такова нещо. Казах само, че ще защитавам нашия договор със Сдружението. Сдружението изисква от нас да играем благоразумно играта. Има и други начини да се унищожи един неприятел.
— Виж ти!
— Виж ти я! Ако си си наумил да дириш вещицата, заповядай! Но те предупреждавам, че може би много си закъснял… а и във всеки случай ние се съмняваме, че тя е именно човекът, който ти трябва.
— Хауът твърде рядко допускаше грешки.
— Той се остави да попадне в ръцете на харконите.
— Да не би според теб той да е предателят?
Тюйк сви рамене.
— Спорен въпрос. Според нас вещицата е мъртва. Поне така смятат харконите.
— Ти май знаеш много неща за харконите.
— Догадки и предположения… слухове и подозрения.
— Ние сме седемдесет и четирима — рече Халик. — Ако сериозно искате да се присъединим към вас, трябва да сте сигурни, че нашият дук е мъртъв.
— Видели са трупа му.
— А момчето, младият господар Пол, също ли е убит? — Халик се опита да преглътне, но откри, че някакви буца е затъкнала гърлото му.
— Според последните сведения, които получихме, той е загинал заедно с майка си при буря в пустинята. Вероятно дори и костите им никога няма да бъдат намерени.
— Значи тогава и вещицата е мъртва… всички са мъртви.
Тюйк кимна.
— А Рабан Звяра, поне така се говори, ще поеме още веднъж властта тук, на Дюн — рече той.
— Граф Рабан Ланкивилски ли?
— Да.
На Халик му бе потребно малко време, за да задуши изблика на гняв, който заплашваше да го завладее. Той заговори на пресекулки:
— Аз имам лични сметки с Рабан. Трябва да се разплатя с него за живота на мои близки… — Той потри белега на долната си челюст — …и за това…
— Човек не залага всичко, за да уреди преждевременно някакви си сметки — рече Тюйк. Той се навъси и се загледа как потръпват мускулите по долната челюст на Халик и как внезапно се присвиха очите под оределите му клепки.
— Добре… добре — Халик пое дълбоко въздух.
— Ти и твоите воини можете да отработите цената на превоза от Аракис до някоя друга планета, като постъпите на служба при нас. Има много места, които…