— Така да бъде тогава — повтори Халик. Той направи традиционния жест — протегна напред дясната си ръка с длан, обърната нагоре, и прилепен отгоре й свит палец. — Обричам ти меча си.
— Приемам.
— Искаш ли да склоня и войниците си?
— Наистина ли ще ги оставиш да решават сами?
— Те ме следваха досега, но повечето от тях са родени на Каладън. Аракис не оправда очакванията им. Тук те загубиха всичко освен живота си. Предпочитам сега сами да решат.
— Сега не е време за огъване — рече Тюйк. — Нали са те следвали дотук?
— Имаш нужда от тях, така ли?
— Винаги могат да ни бъдат от полза опитни бойци… А в тези времена — повече отвсякога.
— Ти прие моя меч. Искаш ли да ги склоня да останат?
— Мисля, че те ще те последват, Гърни Халик. Можем само да се надяваме.
— Наистина. В такъв случай мога ли да реша сам как да постъпя?
— Можеш.
Халик се надигна от сгъваемото столче и почувствува колко много му отне от и без туй изчерпаните сили това незначително усилие.
— На първо време ще се погрижа за настаняването и доброто им физическо състояние — каза той.
— Обърни се към моя интендант — рече Тюйк. — Нарича се Дриск. Предай му, че съм наредил да получите всичко, от което имате нужда. Аз лично ще се присъединя към вас малко по-късно. Преди това ще трябва да се погрижа за няколко кораба с мелиндж.
— Сполуката не забравя никого — рече Халик.
— Наистина никого — повтори Тюйк. — Несполуката е рядко явление в нашата работа.
Халик кимна, дочу леко шумолене и усети как въздухът се раздвижи, когато зад гърба му се отвори херметическа врата. Той се обърна, мушна се през нея и излезе от канцеларията.
Озова се в сборната зала, през която го бяха превели с войниците му адютантите на Тюйк. Това бе продълговато, сравнително тясно помещение, с изсечени в самата скала гладки стени, които издаваха, че за оформянето им са били използувани горелки с лъчеви резци. Таванът бе достатъчно висок, за да продължи естествената подпорна извивка на скалата и за да позволява разместването на вътрешните въздушни пластове. Стойки за оръжие и шкафове опасваха стените.
Халик отбеляза с нотка на гордост, че онези от войниците му, които все още имаха сили да стоят на краката си, стояха прави — за тях не съществуваше отдих поради умора или разгром. Сред тях сновяха лекарите на контрабандистите и обслужваха болните. В дъното вляво бяха събрани няколко тежко ранени на носилки — всеки от тях имаше атреид за придружител.
Така бяха обучавани атреидите: „За своето милеем!“ — Халик си помисли, че този девиз се бе загнездил в тях като сърцевина от тукашна скала.
Единият от подпоручиците пристъпи напред, като извади деветструнния балисет¤ на Халик от калъфа му.
Мъжът отдаде рязко чест и каза:
— Сър, според лекарите за Матай вече няма никаква надежда. Тук няма банки с кости и органи за присаждане. Разполагат само с възможностите на полева болница. Според тях Матай няма да го бъде, а той има една молба към вас.
— Каква молба?
Подпоручикът протегна балисета напред.
— Матай моли за една песен, с които да посрещне по-леко смъртта, сър. Казва, че вие знаете тази песен… доста често ви е молил да му я свирите. — Подпоручикът преглътна. — Казва се „Моята любима“, сър. Ако не…
— Знам я! — Халик пое балисета и издърпа перцето, затъкнато в струните близо до горната част на грифа. Той изтръгна тих акорд от инструмента и откри, че някой вече го беше настроил. В очите му пареше, ала той пропъди чувствата — запристъпя напред, като свиреше мелодията и се мъчеше насила да се усмихне.
Неколцина от войниците и лекар контрабандист се бяха навели над една от носилките. Някой от мъжете запя тихо още щом Халик се приближи, улавяйки такта с лекотата на човек, дълго общувал с тази песен.
Певецът млъкна, протегна бинтованата си ръка и затвори клепачите на човека в носилката.
Халик изтръгна последен тих акорд от балисета и си помисли: „Вече сме седемдесет и трима!“
„За много хора е трудно да разберат порядките в женското отделение на кралското семейство, но аз ще се опитам да ви помогна да надзърнете в него. Мисля, че баща ми имаше един-единствен истински приятел. Това бе граф Хейзимир Фенринг — генетичният евнух, един от най-страшните воини в империята. Един ден графът — подвижно и грозновато човече — доведе на баща ми нова робиня наложница и аз бях изпратена от майка си да разузная какво става. Всички ние шпионирахме нашия баща, като мярка за самосъхранение. Според споразумението между «Бин Джезърит» и Сдружението никоя от робините наложници, въпреки желанието на баща ми, не можеше да му роди кралски наследник, но интригите не спираха и бяха направо досадни със своето еднообразие. Майка ми, сестрите ми и аз бяхме станали много вещи в избягването на коварните оръдия на смъртта. Може би това, което ще кажа, ще прозвучи ужасно. Защото аз съвсем не съм сигурна, че баща ми няма участие във всичките тези покушения. Кралското семейство не е като другите. И ето че сега той имаше нова робиня наложница — червенокоса като баща ми, гъвкава и грациозна. Мускулите й бяха като на танцьорка и обучението й явно бе включвало изкуството да съблазнява. Баща ми дълго я разглежда, така както бе застанала необлечена пред него. Накрая той каза: «Прекалено красива е. Ще я запазим за подарък.» Нямате представа какво смайване предизвика в женското отделение тази му сдържаност. Коварството и самообладанието бяха в края на краищата най-ужасните заплахи за всички нас.“