Звезди!
Тя вдигна поглед към тях, долавяйки движенията на Пол, който застана до нея. Пустинната нощ се устремяваше нагоре и пораждаше чувството, че може да се литне към звездите. Зноят на деня понамаля. Ветрец погали лицето й.
— Първата луна скоро ще изгрее — обади се Пол. — Вързопът е готов. Забих и кречеталото.
„В това проклето място можем спокойно да изчезнем завинаги“ — помисли си тя. — „И никой няма дори да узнае.“
Нощният вятър разпиляваше пясъчни струйки, които стържеха по лицето й, носейки дъх на канела: цял букет от аромати в нощта.
— Помириши само — рече Пол.
— Долавям аромата дори през филтъра — каза тя. — Разкош. Но можем ли да си купим с него вода? — Тя посочи отсрещната страна на басейна. — Отсреща не се виждат никакви изкуствени светлини.
— Свободните сигурно се крият в някой заслон отвъд онези скали — каза той.
Отдясно на хоризонта затрептя сребристо сияние — първата луна. Тя се появи пред погледите им — очертанията на човешки юмрук се различаваха ясно по повърхността й. Джесика заразглежда огрятата от светлината й сребърнобяла ивица пясък.
— Забих кречеталото в най-отдалечената част на пролома — рече Пол. — Щом запаля свещичката му, то ще ни осигури тридесет минути.
— Тридесет минути ли?
— Преди да започне да примамва някой… червей.
— О, аз съм готова за тръгване.
Той се стопи в мрака и тя го чу, че се връща назад към пролома.
„Нощта е тунел“ — помисли си тя, — „дупка в утрешния ден… ако изобщо ни е съдено да имаме утрешен ден.“ — Тя тръсна глава. — „Защо трябва да съм толкова черногледа? Учили са ме и на по-добри неща.“
Пол се върна, взе вързопа и поведе напред към първата ширнала се дюна, където спря и се заслуша, докато майка му идваше зад него. Той чу тихите й стъпки и лекото шумолене на отделните песъчинки — собствения правилник на пустинята, който сричаше своята мярка за безопасност.
— Стъпките ни трябва да са неравномерни — рече Пол и извика в съзнанието си спомена за мъже, които крачат по пясъка, както спомена от бъдещето, така и истинския спомен.
— Погледни ме как вървя аз — рече той. — Така вървят свободните по пясъка.
Той се покачи върху наветрената страна на дюната и тръгна по извивката й с провлачена стъпка.
Джесика наблюдаваше първите му десет стъпки и тръгна след него, като му подражаваше. Тя прозря смисъла на тази походка: стъпките им трябваше да наподобяват естественото движение на пясъците… и на вятъра. Ала мускулите се противяха на тази неестествена, неравномерна походка: стъпка… плъзгане… плъзгане… стъпка… стъпка… пауза… плъзгане… стъпка…
Времето се повлече покрай тях. Сякаш не напредваха нито крачка към скалистия хребет насреща. А канарите зад гърба им се извисяваха все така високо.
Трак! Трак! Трак! Трак!
Тракането идваше отзад, откъм скалите.
— Кречеталото! — прошепна Пол.
Тракането продължаваше и им беше трудно да не вървят в такт с него.
Трак! Трак! Трак! Трак!
Те крачеха сред сгрения от луната басейн, огласян от това глухо потракване. Ту се изкачваха, ту слизаха по разстлалите се дюни: стъпка… плъзгане… пауза… стъпка. По ивица дребен чакъл, чиито търкалящи се камъчета подвеждаха нозете… плъзгане… пауза… пауза… стъпка.
А през цялото време слухът се напрягаше да долови онова особено свистене.
В началото, когато наистина се появи, свистенето бе толкова тихо, че бе заглушено от провлачените им стъпки. То обаче ставаше все по-силно и… и по-силно… и идваше откъм запад.
— Трак… трак… трак… трак… трак… — гърмеше кречеталото.
Свистенето прониза мрака зад гърба им. Без да спират, извърнаха глави и видяха могилата на приближаващия червей.
— Не се спирай! — прошепна Пол. — Не гледай назад!
Откъм сенките на скалите, които бяха напуснали, прогърмя дрезгав яростен рев. Беше смазващ като грохот на лавина.
— Не се спирай! — повтори Пол.
Той видя, че бяха стигнали до една неутрална точка, от която и двата скални хребета — и този пред тях, и този зад тях изглеждаха еднакво отдалечени.
Неистовият грохот зад гърба им огласяше нощта.
Те продължиха да вървят нататък, все по-нататък и по-нататък… Мускулите стигнаха до предела на механичната болка, който, изглежда, можеше да се изопва до безкрай, ала Пол забеляза, че приканващият хребет пред тях бе станал по-висок.
Джесика крачеше, неспособна да се съсредоточи, и съзнаваше, че единствено силата на волята я заставя да върви.