Пресъхналата уста й причиняваше болка, но шумът зад гърба им отнемаше всякаква надежда да поспре за глътка от джобните резервоари на влагосъхраняващия костюм.
— Трак… трак…
Неистовият грохот, който отново се разнесе откъм далечните канари, заглуши кречеталото.
Тишина.
— По-бързо! — прошепна Пол.
Тя кимна, макар и да знаеше, че той няма да види жеста, кимна от потребността това действие да докаже на нея самата, че е необходимо да изисква още от мускулите, които вече бяха стигнали до предела на възможностите си — неестественото движение…
Хребетът на спасението пред тях се извисяваше към звездите, но Пол видя една равна пясъчна площадка, която се простираше в основата му. Той стъпи отгоре й, олюля се от изтощение и възстанови равновесието си, като машинално се подпря с крак.
Кънтящ гръм разтърси пясъците наоколо.
Пол залитна две крачки настрани.
— Дум! Дум!
— Гърмящи пясъци¤! — промълви Джесика. Пол възвърна равновесието си. С един поглед обхвана пясъците наоколо и канарата, която бе сигурно на около двеста метра от тях.
Откъм гърба им той долови свистене — като вятър, като пресъхнал бързей.
— Бягай! — изпищя Джесика. — Бягай, Пол!
Те побягнаха.
Под нозете им гърмяха пясъците. После излязоха от тях и стъпиха върху чакъл. За известно време бягането донесе облекчение на мускулите, които боляха от необичайния неравномерен вървеж. Ето това действие сега можеше да се разбере. В него имаше ритъм. Краката им обаче затъваха в пясъка и чакъла. А оглушителното свистене от приближаването на червея тътнеше наоколо.
Джесика се строполи на колене. Мислете единствено за умората, за грохота и за ужаса.
Пол я изправи на крака.
Уловили се за ръце, те отново побягнаха.
Отпред в пясъка изникна тънък процеп. Отминаха го и видяха друг.
Съзнанието на Джесика успяваше да отбележи процепите едва като ги отминаваха.
Последва нов процеп — издълбана от ветровете повърхност. започнала от пукнатина в скалата.
Още един.
Скала!
Тя почувствува с нозете си сътресението от допира с неоказващата съпротива повърхност и твърдата настилка й вля нова сила.
Една дълбока пукнатина в скалата хвърляше отвесна сянка върху зъбера отсреща. Те дотичаха до нея и се навряха в тесния процеп.
Грохотът от прекосяването на червея секна зад гърба им.
Джесика и Пол се обърнаха и впериха очи в пустинята.
Там, където започваха дюните, може би на петдесетина метра от пясъка в подножието на една канара, от пустинята се надигна сребристосива издутина, от която заискачаха потоци пясък и облаци прах и посипаха всичко наоколо. Издутината набъбна още повече и се превърна в исполинска, търсеща паст. Това бе кръгла черна яма с ръбове, които проблясваха на лунната светлина.
Устата се изви към тясната пролука, където Пол и Джесика се бяха скрили. В ноздрите ги удари мирис на канела. Лунната светлина проблясваше по кристалните зъби.
Огромната паст зашари нагоре-надолу.
Пол затаи дъх.
Джесика се сви, втренчила поглед в нея.
Беше й необходимо да се напрегне и съсредоточи цялото си бин-джезъритско обучение, за да потисне вековните ужаси, да надвие първобитния страх, който заплашваше да завладее разума й.
Пол почувствува у себе си някаква лекота. Преди миг-два бе преминал бариерата на времето и бе навлязъл в по-неизвестна територия. Усещаше мрака пред себе си, но вътрешното му око не съзираше нищо. Струваше му се, че бе направил стъпка, която го бе запратила в някакъв кладенец… или в браздата между две вълни, откъдето бъдещето не можеше да се види. Пейзажът бе претърпял дълбоки промени.
Вместо това усещане за време и мрак да го изплаши, то го застави да напрегне и останалите си сетива. Той откри, че запаметява всяка подробност от вида на това чудовище, което се надигна от пясъка, за да го търси. Устата му бе някъде около осемдесет метра в диаметър… кристални зъби, извити като остриета на кристални ножове¤, проблясваха по ръба й и този дъх на канела, тънкия мирис на алдехиди… киселини…
Като докосваше зъберите над главите им, червеят затули лунната светлина. В тясното скривалище се посипа дъжд от камъчета и пясък.
Пол избута майка си още по-навътре.
Канела.
Ароматът й изпълни въздуха наоколо.
„Какво общо има червеят с подправката мелиндж?“ — запита се той. И си припомни как Лайът-Кайнс бе смънкал нещо за някаква връзка между червея и подправката.
— Брууум!
Прозвуча като гръм, който идваше отдалеч, някъде отдясно.
И отново:
— Брууум!
Червеят се оттегли пак на пясъка и полегна за миг — кристалните му зъби хвърляха отблясъци.
— Трак! Трак! Трак! Трак! Трак!