„Още едно кречетало!“ — помисли си Пол.
Звукът отново идеше отдясно.
По тялото на червея премина тръпка. Той се оттегли още по-навътре в пясъка. Само горната извивка на хълма остана като половинка от отверстието на камбана, дирята на прохода се извисявате над дюните.
Пясъкът захрущя.
Чудовището се зарови по-дълбоко, като отстъпваше назад и завиваше. Превърна се в хълмче изкопан пясък, което криволичеше през една седловина в дюните.
Пол излезе от пукнатината и видя как пясъчната вълна се оттегля през откритата пустиня по посока на повика на новото кречетало.
Джесика го последва и се заслуша.
— Трак… трак… трак… трак… трак…
Не след дълго тракането спря.
Пол напипа функционалната тръбичка на костюма си и отпи от преработената вода.
Джесика съсредоточи вниманието си върху това му действие, ала умът й сякаш бе блокирал от изтощение и от въздействието на уплахата.
— Наистина ли се махна? — попита тя шепнешком.
— Някой го повика — отвърна Пол. — Свободните.
Тя почувствува, че се съвзема.
— Беше толкова грамаден!
— Но не и колкото онзи, дето глътна орнитоптера ни.
— Сигурен ли си, че го повикаха свободните?
— Използуваха кречетало.
— Откъде-накъде са искали да ни помогнат?
— Може би не са искали да ни помогнат. Може би просто повикаха червея.
— Но защо?
Отговорът се спотайваше в едно далечно кътче на съзнанието му, но отказваше да излезе оттам. Мяркаше му се, че това има нещо общо със сгъваемите скоби със зъбци в техния вързоп — „вестителните куки“.
— Защо им е притрябвало да викат червея? — попита Джесика.
Сянка на уплаха докосна съзнанието му и той си наложи да извие глава настрани и да вдигне очи нагоре към канарата.
— Най-добре ще е да намерим пътека нагоре, преди да съмне. — Той посочи с ръка. — Ето там има още от онези площадки, покрай които минахме.
Тя погледна накъдето сочеше ръката му и видя площадките — сякаш издялани от вихъра плочи, които лежаха в сянката на тясна пътечка, криволичеща високо нагоре из цепнатината.
— Те бележат пътека, която води нагоре по канарата — рече Пол. Намести вързопа на раменете си, отправи се към подножието на зъбера и се закатери нагоре.
Джесика изчака още малко, за да отдъхне и възстанови силите си, и го последва.
Изкачваха се нагоре, като следваха плочите, докато проломът не се превърна в тясна пътечка при отверстието на тъмна цепнатина.
Пол напъха глава, за да огледа мрачното място. Усещаше колко несигурно пристъпяха краката му по тясната пътечка, но си наложи да бъде предпазлив. Вътре цареше само мрак. Цепнатината се виеше нагоре и отверстието й гледаше към звездите. Наостри уши, но дочу единствено звуци, които не го изненадаха — тих ромон на песъчинки, жужукане на насекоми, ситнещи стъпки на някакво бягащо животинче. Той опипа с крак потъналата в мрак пътека и откри, че под ситния чакъл има скала. Много бавно, сантиметър по сантиметър, заобиколи издатината и даде знак на майка си да го последва. Улови единия край на широката й роба, за да й помогне на завоя.
Огледаха се на звездната светлина, чийто път се препречваше от две скални стени. Пол видя майка си, застанала до него като неясна сива сянка.
— Де да можехме да си светнем — прошепна той.
— Ние разполагаме и с други сетива освен с очите — рече тя.
Пол леко плъзна крак напред, прехвърли върху него тежестта си и като взе да опипва с другия крак, се натъкна на някакво препятствие. Повдигна крак, усети, че има стъпало, и стъпи отгоре му. Пресегна се назад, напипа рамото на майка си и подръпна робата й, за да го последва.
Още едно стъпало.
— Струва ми се, че такива стъпала има чак до върха — прошепна той.
„Ниски и равни стъпала“ — помисли си Джесика. — „Несъмнено изсечени от човек.“
Като напипваше с крак стъпалата, тя следваше сянката на Пол, която напредваше нагоре. Цепнатината се стесни дотолкова, че Джесика започна да допира с рамо стените й. Стъпалата свършиха до едно разсечено дефиле, дълго около двадесетина метра, което водеше към плитък, огрян от луната басейн.
Пол пристъпи по ръба на басейна и прошепна:
— Какво красиво място.
Застанала на крачка зад него, Джесика можеше само да съзерцава гледката в мълчаливо съгласие.
Въпреки умората, протритите от функционалните тръбички и запушалките за нос места, въпреки сърбежа от плътно прилепналия влагосъхраняващ костюм, въпреки страха и болезнения копнеж за отдих, красотата на този басейн изпълни душата й и я застави да поспре и да му се възхищава.
— Като страна от приказките — прошепна Пол.
Джесика кимна.