В далечината пред нея се разстилаше пустинна растителност — храсти, кактуси, туфи трева — и всички те потрепваха на лунната светлина. Стените на басейна отляво бяха черни, а отдясно — посребрени от луната.
— Това сигурно е владение на свободните — рече Пол.
— За да оцелеят толкова много растения, тук би трябвало да живеят някакви хора — съгласи се Джесика. Отви капачката на тръбичката към джобните резервоари и отпи — топла, леко парлива влага се стече по гърлото й. Забеляза колко освежително й подействува тя. Когато започна да завинтва отново капачката, се чу стържене на песъчинки.
Вниманието на Пол бе привлечено от някакво раздвижване вдясно и долу, по дъното на басейна, който се простираше в нозете им. Той се вгледа през тъмните храсти и бурени в клиновидното равно място, покрито с пясък и обляно от лунна светлина, от което се разнасяха най-различни шумове от топуркане на малки крачета.
— Мишки! — рече той тихо.
Топуркането се стопи и заглъхна в мрака. Нещо се стрелна беззвучно надолу и тупна сред мишките. Разнесе се тихичко цвъртене, плясък на криле и една призрачна сива птица прелетя над басейна, сграбчила малка черна сянка в ноктите си.
„Имахме нужда от такова напомняне“ — помисли си Джесика.
Пол продължаваше да оглежда басейна. Пое въздух и усети леко тръпчивия мирис на пелин, който изпълваше нощта. Хищната птица, мислено той я оприличаваше на тази пустиня, бе донесла тишина в басейна, толкова дълбока, че едва ли не се чуваше как синкавомлечната лунна светлина се процежда покрай застаналите на страж сагуаро и бодливи храсти. Сякаш тук светлината тихо припяваше и най-забележителното за Пол бе, че нейната песен бе по-хармонична от всяка друга музика във вселената.
— Най-добре ще е да намерим място да опънем палатката — рече той. — Утре можем да опитаме да намерим свободните, които…
— Повечето неканени гости са съжалявали, когато са намирали свободните!
Плътен мъжки глас, изговарящ отсечено думите, наруши тишината. Гласът идваше някъде отгоре и отдясно.
— Моля ви да не бягате, неканени гости — продължи гласът, щом Пол понечи да отстъпи към дефилето. — Побегнете ли, само ще похабите водата на вашето тяло.
„Нужни сме им заради водата на нашата плът“ — помисли си Джесика. Мускулите й се отърсиха от всякаква умора и се изопнаха в пълна готовност, без това външно да проличи. Тя точно определи мястото, откъдето идваше гласът, като си мислеше: „Колко безшумно се е промъкнал! Изобщо не го усетих!“ — И осъзна, че притежателят на гласа си бе позволил само едва доловими звуци, естествените звуци на пустинята.
Отляво, откъм ръба на басейна, се обади друг глас:
— Не се бави, Стил. Вземи им водата и да тръгваме. Няма много време до зазоряване.
На Пол, подготвен по-слабо от Джесика как да реагира при критични обстоятелства, му стана срамно, че бе настръхнал и се бе опитал да избяга и че поддал се на моментна паника, бе хвърлил петно върху своите способности. Сега насила си наложи онова, което Джесика го бе учила: отпускане, потапяне в привидно отпускане, а после рязко пълно напрягане на мускулите, с което може да се нанесе удар във всяка посока.
И въпреки това дълбоко в себе си той усети, че го пронизва страх, и се досети за причината. Бяха вървели слепешком — той не бе съзрял нищо в бъдещето… и се бяха оказали в плен на свободните, които единствено се интересуваха от водното съдържание на плътта на две незащитени тела.
„Следователно тази религиозна адаптация на свободните е източникът на онова, което ние днес познаваме като «Стълбовете на Вселената», чиито тафуиди¤ са сред нас с всичките свои поличби, доказателства и прорицания. Те ни разкриват загадъчното претопяване на Аракийн, чиято изключителна красота е представена от вълнуваща музика, изградена въз основа на старинните форми, която обаче носи белега на новото пробуждане. Има ли човек, който да е слушал «Химна на стареца» и да не е бил дълбоко трогнат?
Мъжът пропълзя по гребена на дюната. Той бе малка прашинка, уловена в лъчите на обедното слънце. Беше загърнат само с парцали от пустинно наметало и слънцето пърлеше прозиращата през дупките кожа. Качулката на наметалото бе откъсната, но той си бе намотал чалма от парче плат. Изпод чалмата стърчаха кичури сплъстена коса с пясъчен цвят, такива бяха и брадата, и рунтавите му вежди. Под изцяло сините му очи надолу по бузите се виждаха остатъци от черна боя. Сплъстената ивичка по мустаците и брадата му показваше откъде бе минавала функционалната тръбичка на влагосъхраняващия костюм от носа към джобните резервоари.