Откъм скалите, отгоре и отстрани, се разнесе шум от катерене. От сенките изникнаха множество човешки фигури.
„Цял отряд!“ — помисли си Пол и внезапно го полазиха тръпки.
Висок мъж с пъстро наметало се изстъпи пред Джесика. Покривалото на лицето му бе отметнато встрани, за да се чува ясно речта му, падащата косо лунна светлина осветяваше гъста брада, но лицето и очите оставаха скрити под ниско прихлупената качулка.
— Какво стои насреща ни — дух или човек? — попита той.
Джесика долови искрено закачливия тон в гласа и у нея се надигна слаба надежда. Това бе глас, свикнал да заповядва, гласът, който, долетял от глъбините на нощта, първоначално ги бе ужасил.
— Сигурен съм, че е човек. — рече мъжът.
Джесика по-скоро усети, отколкото видя ножа, скрит в гънка на робата му. Изпита горчиво съжаление, че тя и Пол нямаха защитни пояси.
— Да не би да умеете и да говорите? — попита мъжът.
Джесика събра цялото си царствено високомерие и го вложи в гласа си. Трябваше да отговори незабавно, но тя бе чула едва няколко думи от устата на този човек и не можеше да бъде сигурна, че е доловила словесния му шаблон, нивото на културата и уязвимите му места.
— Кои са тези, дето в мрака се нахвърлят върху ни като престъпници? — попита тя.
Скритата под качулката глава на мъжа внезапно се изви и в този жест се долови напрежение, после той бавно се отпусна и това движение бе красноречиво — този човек имаше завидно самообладание.
Пол се отмести встрани от майка си, за да станат две отделни мишени, и да осигури и на двамата по-широко поле на действие.
При това движение на Пол главата под качулката се обърна и откри на лунната светлина част от лицето. Джесика видя остър нос и едно проблясващо око — черно, колко черно беше това око, без никакво бяло петънце в него — гъсти вежди и извити нагоре мустаци.
— Я виж ти — хлапе! — възкликна мъжът. — Ако бягате от харконите, бъдете добре дошли сред нас. Каква е работата, момко?
Пол прехвърляше наум различните възможности: „Уловка ли е това? Истина ли е?“ Трябваше незабавно да вземе решение.
— Откъде-накъде ще приемате радушно бегълци? — запита той.
— Дете, което мисли и говори като мъж — рече човека. — А сега ще отговоря на въпроса ти, млади ми момко — аз съм човек, който не плаща своя фай¤ на харконите. И по тази причина мога да посрещна с добре дошъл един беглец.
„Той знае кои сме“ — помисли си Пол. — „Гласът му крие нещо.“
— Аз съм Стилгар, свободен, продължи мъжът. — Това ще ти развърже ли езика, момко?
„Същият глас“ — рече си Пол и си припомни съвещанието на щаба, когато този човек бе дошъл да търси трупа на свой приятел, убит от харконите.
— Аз те познавам, Стилгар — заговори Пол. — Бях с баща си на съвещанието на щаба, когато ти дойде да търсиш водата на своя приятел. Ти отведе със себе си един от воините на баща ми — Дънкан Айдахо — разменихте си приятелите.
— И Айдахо ни остави, за да се върне при своя дук — обади се Стилгар.
Джесика долови нотка на презрение в гласа му и се изопна, готова за нападение.
Гласът от скалите над тях се обади:
— Губим си времето, Стил.
— Това е синът на дука — изръмжа Стилгар. — Той несъмнено е онзи, който Лайът поръча да търсим.
— Но… това е дете, Стил.
— Дукът бе мъж, а този момък си послужи с кречетало — рече Стилгар. — Той пресече безстрашно пътя на шай-хулуд¤.
— Нямаме време за изпитанието. — възрази отгоре гласът.
— И все пак той може и да е Лизан-ал-Гаиб — каза Стилгар.
„Очаква знамение!“ — помисли си Джесика.
— Ами жената? — обади се отново гласът отгоре.
Джесика отново се приготви. От този глас лъхаше на смърт.
— Да, наистина жената — съгласи се Стилгар — И нейната вода.
— Ти познаваш закона — продължи гласът от скалите. — Онези, които не са привикнали да живеят с пустинята…
— Не вдигай врява! — прекъсна го Стилгар. — Времената се менят.
— Такава ли е заповедта на Лайът? — попита гласът откъм скалите.
— Ти чу гласа на циелаго¤, Джеймис — отвърна Стилгар. — Защо ме поставяш натясно?
А Джесика си помисли: „Циелаго!“ Разпознаването на езика й разкриваше широки възможности да разбира разговора: това беше езикът на илм¤ и фик¤, а циелаго означаваше прилеп, дребен летящ бозайник. Гласът на циелаго: бяха получили съобщение да търсят Пол и нея.
— Аз само ти припомням задълженията, друже Стилгар — обади се гласът отгоре.
— Моят дълг е могъществото на племето — рече Стилгар. — Това е единственото ми задължение. И не е нужно някой да ми го напомня. Това дете-мъж ме интересува. Неговата плът е напращяла от влага. Пил е вода до насита. Живял е далеч от бащицата-слънце. Той няма очите на ибад¤. И въпреки това не говори и не се държи като недоносче от пановете. Така се държеше и неговият баща. Как е възможно това?