— Кажи на хората си да се отдръпнат назад — рече Джесика. — Кажи им да застанат в средата на басейна, така че да ги виждам… и те съветвам да повярваш, че ми е известен техният брой.
И си помисли: „Моментът е опасен, но ако се окаже, че този човек е схватлив, за какъвто го мисля, за нас има някаква възможност.“
Пол се катереше бавно нагоре, напипа някакъв тесен ръб, върху който можеше да си отдъхне и погледна надолу към басейна. До него достигна гласът на Стилгар:
— Ами ако откажа? Как ще успееш да… ъъъ! Така да бъде, жено. Вече не ти мислим злото. Велики богове! Щом можеш да приложиш тази хватка на най-силния от нас, то ти струваш десет пъти повече от водата на тялото си.
„А сега изпитанието на разума“ — помисли си Джесика.
— Спомена нещо за Лизан-ал-Гаиб — заговори тя.
— Вие може да се окажете хората от преданието — рече той. — но ще повярвам в това само ако ви подложим на изпитанието. Сега знам само, че ти дойде тук с онзи глупав дук, който… Аяяя! Жено! Все ми е едно дали ще ме убиеш! Той бе благороден и храбър, но беше глупав и застана на пътя на харконския юмрук!
Мълчание. След малко Джесика заговори:
— Той нямаше друг избор, но няма да спорим за това. Сега кажи на онзи твой воин зад храста горе да престане да се цели с оръжието си в мен, защото ще избавя вселената от теб, а той ще е следващият.
— Хей, ти! — изрева Стилгар. — Направи каквото ти казва!
— Но, Стил…
— Направи каквото ти казва, гущер такъв с мутра на червей, кратуно, пълна с пясък! Направи го или ще й помогна да те накълца на парчета! Не разбираш ли колко струва тази жена?
Мъжът се изправи зад храста, доста рехав за скривалище, и свали надолу оръжието си.
— Той изпълни нареждането — рече Стилгар.
— А сега — каза Джесика — обясни на хората си какво точно искаш от мен. Не желая някоя луда глава да направи глупава грешка.
— Когато се промъкваме в селата и градовете, ние крием кои сме и се смесваме с хората от пана и грейбъна¤ — заговори Стилгар. — Ние не носим оръжие, защото кристалният нож е свещен. Но ти, жено, владееш чудноватото бойно изкуство. Само сме слушали за него и мнозина не вярваха, но човек не може да не повярва на собствените си очи. Ти надви въоръжен воин от свободните. Ето това е оръжие, което никой обиск не може да открие.
Когато думите на Стилгар стигнаха до съзнанието на хората, в басейна настъпи оживление.
— А ако се съглася да ви обучавам в чудноватото бойно изкуство?
— И ти, и твоят син ще имате моето покровителство.
— Как можем да сме сигурни, че в обещанието ти няма лъжа?
Лукавите нотки на увещанието изчезнаха от гласа на Стилгар и на тяхно място се промъкна огорчение.
— Тук, в пустинята, жено, не носим хартия за писмени договори. Ние не даваме вечер обещания, които на разсъмване да нарушаваме. Когато един човек каже нещо, самите му слова са договор. Като вожд на моите воини аз обвързвам този договор с думата си. Обучавай ни в чудноватото бойно изкуство и ще имаш подслон при нас, докато поискаш. Твоята вода ще се смеси с нашата.
— Можеш ли да говориш от името на всички свободни? — попита Джесика.
— След време и това може да стане. Но само моят брат Лайът говори от името на всички свободни. Аз обещавам само опазване на тайната. Моите хора няма да споменават за вас в никой друг заслон. Харконите са се завърнали на Дюн с цялата си бойна мощ и твоят дук е мъртъв. Говори се, че и вие двамата сте загинали в страшна буря. Ловецът не преследва умрял дивеч.
„Тези думи обещават безопасност“ — помисли си Джесика. — „Но тези хора имат отлични начини за свръзка и биха могли да изпратят съобщение.“
— Предполагам, че за нас е обявена награда — рече тя.
Стилгар не отговори и тя почти четеше мислите, които препускаха в съзнанието му, и усещате как мускулите му се размърдаха под пръстите й. Не след дълго той заговори:
— Ще повторя още веднъж: аз дадох дума от името на моето племе. Сега вече моите хора знаят колко си полезна за нас. Какво бихме получили от харконите? Свободата си ли? Ха! Ти си нашата такуа¤, с която можем да купим повече от всичката подправка, струпана в складовете на харконите.
— Тогава аз ще ви обучавам в моето бойно изкуство — рече Джесика и почувствува несъзнателно тържествена напрегнатост в собствените си думи.
— А сега ще ме пуснеш ли?
— Така да бъде! — рече Джесика. Тя отпусна хватката си, отдръпна се настрани и обхвана с поглед цялата тълпа в басейна. „Това е маша䤓 — помисли си тя, — „но Пол трябва да узнае похватите дори ако се наложи да умра за това, че съм му ги разкрила.“
Сред напрегнатото мълчание Пол се придвижи леко напред, за да вижда по-добре мястото, където бе застанала майка му. Точно тогава някъде отгоре в отвесната пукнатина на скалата се чу учестено дишане, което внезапно секна и на фона на звездите се мярнаха очертанията на бледа сянка.