— Аз съм Чани, дъщерята на Лайът.
Гласът беше напевен и в него напираше смях.
— Нямаше да ти позволя да сториш зло на другарите ми — добави тя.
Пол преглътна. Изпречилата се отпреде му фигурка застана на лунната пътека и той видя лице на елф с огромни тъмни очи — това толкова познато от безбройните видения в бъдещето лице и неговите черти така разтърсиха Пол, че той занемя. Припомни си гневната дързост, с която навремето описваше лицето, видяно насън, когато заявяваше на светата майка Гайъс Хелън Мохайъм: „Аз ще я срещна!“
И ето, че сега пред себе си виждаше същото това лице, което не бе и мечтал, че ще срещне.
— При катеренето си вдигна шум като разгневен шай-хулуд — рече тя. — А избра и най-трудния път за нагоре. Последвай ме, ще ти покажа по-лесна пътека за слизане.
Той изпълзя от цепнатината и последва стремително развялата се надолу по урвите роба. Тя се носеше като газела, сякаш танцуваше по скалите. Пол почувствува как лицето му пламна и бе благодарен на мрака.
„Същото момиче!“ — Тя бе като милувка на съдбата. Стори му се, че една вълна го носи в ритъма на някакво движение, което извисява духа му.
Не след дълго се озоваха на дъното на басейна сред свободните.
Джесика отправи бегла усмивка към Пол, но заговори на Стилгар:
— Това ще бъде обучение полезно и взаимно. Надявам се, че нито ти, нито твоите хора се сърдите за употребеното насилие. Като че ли… така се… налагаше. Вие бяхте на път да допуснете грешка.
— Да предотвратиш нечия грешка е райски дар — обади се Стилгар. Той докосна устни с лявата си ръка, а с другата измъкна от пояса на Пол оръжието и го подхвърли на един от другарите си. — Своя собствен пистолет маула¤, момко, ще получиш, като го заслужиш.
Пол понечи да заговори, но се поколеба, припомняйки си уроците на майка си: „Всяко начало е изключително трудно.“
— Моят син притежава оръжието, което му е потребно — обади се Джесика. Тя погледна втренчено Стилгар, като го принуди да си припомни как Пол се бе сдобил с този пистолет.
Стилгар се обърна към Джеймис — мъжа, когото Пол бе надвил. Той стоеше настрани с наведена глава и дишаше тежко.
— Ти си жена с мъчен характер — рече Стилгар. После протегна лявата си ръка към един от другарите си и щракна с пръсти: — Кушти бака те.
„Пак заговориха на чакобза“ — отбеляза мислено Джесика.
Мъжът пъхна в ръката на Стилгар две продълговати парчета прозрачен плат. Стилгар ги прекара през пръстите си, обви с едното шията на Джесика под качулката, а другото постави по същия начин около врата на Пол.
— Сега носите лентите на бака¤ — рече той. — Ако се разделим, ще ви познаят, че сте от заслона на Стилгар. А за оръжия ще разговаряме друг път.
После тръгна сред хората си, като ги проверяваше, и даде вързопа на Пол на един от войниците да го носи.
„Бака“ — помисли си Джесика, като си припомни религиозния термин бака — оплаквач. Тя почувствува как символиката на лентите обединява тази тълпа. — „Защо ли ги обединява оплакването?“ — запита се тя.
Стилгар се приближи до девойката, която бе смутила Пол, и каза:
— Чани, вземи момчето-мъж под своя закрила. Пази го от беди.
Чани докосна рамото на Пол.
— Ела с мен, момче-мъж.
Пол сподави гнева в гласа си и каза:
— Казвам се Пол. Не би било зле да…
— Ние ще ти дадем име, момко — обади се Стилгар. — Щом дойде времето на мина¤, при изпитанието на екъл¤.
„Изпитанието на разума“ — преведе си Джесика. Внезапното желание да утвърди надмощието на Под надви всички други грижи и тя изкрещя:
— Синът ми е подлаган на изпитание с гом джабър¤!
Сред мълчанието, което последва, тя осъзна, че думите й бяха попаднали точно в целта.
— Има много неща, които не знаем един за друг — заговори Стилгар. — Но ние прекалено много се бавим. Дневното слънце не бива да ни завари сред откритите пясъци. — Той се приближи до мъжа, когото Пол бе повалил, и попита: — Ще можеш ли да вървиш, Джеймис?
— Той наистина ме нападна неочаквано — изръмжа в отговор мъжът. — Но това бе чиста случайност. Мога да вървя.
— Никакви случайности! — рече Стилгар. — Ще държа отговорни теб и Чани за безопасността на момъка. Тези хора имат моето покровителство.
Джесика огледа Джеймис. Значи негов бе гласът, който се препираше от скалите със Стилгар. Значи от неговия глас лъхаше на смърт. И Стилгар бе намерил за уместно да държи отговорен за реда тъкмо този Джеймис.
Стилгар обходи с изпитателен поглед групата и направи знак на двама мъже да излязат напред.
— Лейръс и Фарук, вие ще прикривате дирите ни. Погрижете се да не оставим никакви следи. Удвоете вниманието си — с нас вървят двама, които не са обучавани. — Той се обърна и посочи към отвъдната страна на басейна. — Под строй с отговорници по фланговете — ходом марш! Трябва да пристигнем в Пещерата на хребетите преди съмване.