Джесика закрачи редом със Стилгар и се залови да брои войниците. Свободните бяха четиридесет души — а с нея и Пол — четиридесет и двама. И си помисли: „Вървят под строй като рота войници — даже и момичето Чани.“
Пол влезе в строя в редицата зад Чани. Той бе преглътнал обидата, че е бил заловен от момиче. Сега съзнанието му бе запълнено от спомена, извикан от думите на майка му: „Моят син е подлаган на изпитание с гом джабър!“ Усети как ръката му изтръпна при спомена за болката.
— Внимавай къде стъпваш! — просъска Чани. — Не се докосвай до храстите, за да не оставяш следи, по които да личи откъде сме минали.
Пол преглътна и кимна.
Джесика се вслуша във вървежа на войниците, като долавяше шума от своите собствени стъпки и стъпките на Пол и се удивляваше от начина, по който стъпваха свободните. Те бяха четиридесет души и единствените звуци, които издаваха при прекосяването на басейна, бяха само естествените за пустинята звуци — призрачни сенки с развети в мрака роби. Тяхната цел бе Сийч Табър — заслонът на Стилгар.
Тя разсъждаваше наум за думата сийч. Тази дума в езика чакобза бе останала непроменена от древния боен език от безброй векове. Сийч — сборно място при опасност. Едва сега, след напрежението на неочакваната среща, дълбокият смисъл на думата и на езика започнаха да се очертават в съзнанието й.
— Движим се с добър ход — обади се Стилгар. — С милостта на шай-хулуд ще стигнем Пещерата на хребетите преди съмване.
Джесика кимна — пазеше силите си и усещаше ужасната умора, която задържаше на разстояние единствено със силата на волята си и… да, признаваше си… със силата на въодушевлението. Сега мислите й се съсредоточиха върху достойнствата на този отряд, преценяваше онова, което разкриваше тук за културата на свободните.
„Целият този народ“ — мислеше си тя, — „цялата им култура са приучени към военен ред. Какво безценно богатство е това за един прокуден дук!“
„Свободните бяха ненадминати в онова свое качество, което древните наричаха «спа-нунгсбоген» — ще рече драговолното удължаване на пътя между копнежа за нещо и мига на посягане за грабването на това нещо.“
Пристигнаха при Пещерата на хребетите на зазоряване, като се движеха по един толкова тесен пролом в стената на басейна, че се наложи да вървят ребром, за да го преодолеят. Джесика видя на дрезгавата светлина на зората как Стилгар отделя часовои и ги мерна за миг, когато започнаха трудното си изкачване нагоре по канарата.
Без да спира, Пол вдигна нагоре глава и видя разсечения накръст пейзаж на тази планета, там, където тесният пролом гледаше нагоре към сивосиньото небе.
Чани го придърпа за робата, за да го накара да побърза, и каза:
— Бързо! Вече съмна.
— Къде отиват тези мъже, дето се катерят отпред, — попита той шепнешком.
— Те са първата дневна стража — обясни тя. — А сега побързай!
„Оставена отвън стража“ — помисли си Пол. — „Умно измислено, но щеше да е по-умно, ако все пак бяхме дошли до това място на отделни групи. Така вероятността да загубим целия отряд щеше да е по-малка.“ Той се сепна, осъзнавайки, че това е партизански начин на мислене, и си припомни опасенията на баща си, че атреидите могат да се превърнат в партизанска династия.
— По-бързо! — прошепна Чани.
Пол ускори крачка, като долови шумоленето на дългите роби зад гърба си. И се досети за думите на сирата¤ от миниатюрната О.К. библия на Юи. „Рай от дясната ми страна, ад от лявата, а отзад — ангелът на смъртта“ — повтори си той цитата наум.
Свиха покрай един ъгъл — на това място проходът се разширяваше. Застанал от едната страна, Стилгар правеше знак на войниците да влизат в ниския отвор, който се очертаваше под прав ъгъл.
— Бързо! — просъска той. — Ако някой патрул ни завари тук, ще ни изловят като зайци.
Пол се приведе и влезе след Чани в някаква пещера, осветявана от мъждива сива светлина, която идваше някъде отгоре.
— Вече можеш да се изправиш — рече тя. Той се изопна и заразглежда мястото — дълбоко и широко помещение с куполовиден таван, достатъчно висок, за да не може да се докосне с ръка. Войниците се разпръснаха из мрачните ъгълчета. Пол видя, че и майка му идва, и забеляза как оглежда спътниците им. Осъзна, че тя се отличава от свободните, макар и да носеше същите дрехи. Как само пристъпяше — какво усещане за власт и изящество!