„Човек, който премисля решенията си и който си дава сметка за последствията“ — рече си тя.
— Сред моите младежи вече има такива, които са достигнали възрастта на буйния дух — продължи той. — През този период те не бива да се дразнят излишно. Не бива да им давам по-сериозни основания да ме предизвикват. Защото тогава ще трябва или да осакатя, или да убия някои от тях. А това не е вярна посока за един вожд, особено щом може да се избегне с достойнство. Разбираш ли, да имат вожд, това е едно от нещата, което разграничава тълпата от народа. Той поддържа нивото на личностите. И ако личностите станат много малко, току-виж народът се превърнал в тълпа.
Неговите думи и дълбочината на смисъла им, обстоятелството, че той говореше колкото на нея, толкова и на онези, които подслушваха — всичко това я накара да преосмисли оценката си за него.
„Той е на висота“ — помисли си тя. — „Откъде ли е взел това вътрешно равновесие?“
— Законът, който ни повелява как да си избираме вожд, е справедлив закон — продължи Стилгар. — Но оттук не следва, че справедливостта е непременно онова, което е потребно на един народ. Онова, което истински ни е необходимо сега на нас като народ, е числено да се увеличим, да се замогнем и да овладеем нови земи.
„Какъв ли е произходът му“ — питаше се тя. — „Кой ли го с възпитал така?“ И каза:
— Стилгар, аз съм те подценила.
— Подозирах го — рече той.
— Очевидно всеки от нас не е дооценил другия — каза тя.
— Бих искал да сложим край на това — рече той. — Иска ми се да другаруваме… да си вярваме. Иска ми се да изпитваме един към друг онова уважение, което изпълва душата, без да налага намесата на плътските страсти.
— Разбирам — рече тя.
— Вярваш ли ми?
— Долавям твоята искреност.
— При нас — заговори той. — ако нашите сайядини не са официални вождове, им се отрежда най-достойно място. Те обучават. Те поддържат божията сила ето тук — и той докосна с ръка гърди.
„А сега трябва да надникна в загадката около тази света майка“ — помисли си тя. И заговори:
— Ти спомена за вашата света майка… а до мен стигнаха слова от предания и пророчества.
— Казано е, че бин-джезъритка и нейното дете държат ключа за нашето бъдеще — рече той.
— Вярваш ли, че аз съм тази бин-джезъритка?
Тя гледаше внимателно лицето му и си мислеше: „Младата тръстика се пречупва лесно. Всяко начало винаги крие огромни опасности.“
— Нямаме представа — отвърна той.
Тя кимна, като си мислеше: „Той е почтен човек. Очаква от мен някакво знамение, но няма да наклони везните на съдбата, като ми каже какво е това знамение.“
Джесика извърна глава и втренчи поглед надолу към басейна — към златистите сенки, към пурпурните сенки и към потрепването на прашния въздух по ръба на пещерата. Изведнъж съзнанието й се изпълни с лукави намерения. Тя познаваше песнопението на Мисионария протектива, знаеше как да пригоди техниката на преданието, страха и надеждата към своите крещящи нужди, но сега долови някакви невероятни промени… сякаш някой бе живял сред тези свободни и се бе възползувал от делото на Мисионария протектива.
Стилгар се окашля.
Тя долови нетърпението му — знаеше, че денят напредва и хората очакват да бъде поставено уплътнението на отвора. Налагаше се да действува безразсъдно смело и тя разбра какво и трябваше — някой дар ал-хикман¤, някоя тълковна школа, която би й дала…
— Адаб¤ — прошепна тя.
Мислите сякаш се преобърнаха в главата й. Почувствува това с ускоряването на пулса си. Нищо друго в цялото бин-джезъритско обучение не съдържаше такъв разпознавателен сигнал. Това усещане не можеше да бъде друго освен адаб, търсещата памет, която сама те спохожда. Джесика й се предаде и остави думите да се отронват от устните й.
— Ибън картайба¤ — заговори тя, — дотам, докъдето стигат пясъците. — Тя протегна напред ръка изпод робата си, като забеляза как очите на Стилгар се разширяват. Долови шумоленето на много роби зад гърба си. — Виждам… един свободен с книгата на поуките — занарежда тя. — Той чете на ал-лата¤, слънцето, което е предизвикал и поробил. Той чете на съдниците¤ и ето какво чете: