Выбрать главу

По тялото й премина тръпка. Тя отпусна ръка. Някъде отзад, откъм сенките на вътрешната пещера, пое шепнешком многогласен хор:

— Техните кроежи бяха победени.

— Божият огън изпълни сърцата ни — продължи тя.

И си помисли: Сега вече всичко тръгна по реда си.

— Божият огън ни освети — дойде отговорът.

Тя кимна.

— И враговете ти ще се сгромолясат.

— Би-лал кайфа¤ — отговориха те.

Стилгар й се поклони сред внезапно настъпилата тишина.

— Сайядина — рече той, — ако е рекъл Шай-хулуд, може и да преглътнеш изпитанието и да станеш света майка.

„Да преглътнеш изпитанието“ — помисли си тя. — „Колко странен начин за изразяване.“ Всичко останало обаче напълно отговаряше на песнопението. Стана й срамно от това, което бе сторила. „Нашата Мисионария протектива рядко претърпява неуспех. Дори в тази пустош е било подготвено място за нас. Тази молитва издълба нашето скривалище. А сега трябва да играя ролята на Олайя¤, приятелката на бога… Сайядина, за да се мамят народите, у които прорицанията на нашата Мисионария протектива са оставили такава дълбока следа, че наричат света майка дори своята главна жрица.“

Пол стоеше до Чани в мрака на вътрешната пещера. В устата си все още усещаше вкуса на храната, която му бе дала — птиче месо и някакви зърна, объркани с мед от мелиндж, и всичко това завито в листа. Като го опита, той си даде сметка, че никога дотогава не бе ял храна, която толкова силно да ухае на подправка, и за миг го обзе страх — от чудото на подправката, което подтикваше разума му към пророчески видения.

— Би-лал кайфа — прошепна Чани.

Той я изгледа и видя благоговението, с което свободните приемаха думите на майка му. Само мъжът, когото наричаха Джеймис, като че ли стоеше настрани от церемонията и се беше отдръпнал с ръце, скръстени върху гърдите.

— Дуй яка хин манге — прошепна Чани. — Дуй пунра хин манге. Имам две очи. Имам два крака.

И се вгледа в Пол с учудено изражение.

Пол си пое дълбоко въздух, полагайки усилия да успокои бурята в гърдите си. Думите на майка му бяха подсилили въздействието на аромата на подправката и той усещаше сега как гласът й ту се издига, ту се снижава в съзнанието му като пламъците на открит огън. Сред всичко това той бе доловил у нея известна наглост — познаваше я така добре! — но нищо вече не можеше да спре онова, което бе започнало с една хапка храна.

Ужасното предназначение!

Той го усети — препускащото съзнание, от което не можеше да избяга. То носеше поразяващата яснота, потока от сведения и хладнокръвната точност на мислите му. Отпусна се на пода, облегна гръб о стената и му се отдаде. Мислите му потекоха през онези пластове, които бяха вън от времето и от които той можеше да наблюдава времето, усещайки извитите пътеки и ветровете на бъдещето… ветровете на миналото: едноокото зрение на миналото, едноокото зрение на настоящето и едноокото зрение на бъдещето — всичко това обединено в едно триоко зрение, което му даваше възможност да види връзката между времето и пространството.

Почувствува, че съществува опасност да надскочи себе си и трябваше да се вкопчи в своите мисли за настоящето, като усещаше неясните контури на пречупването на житейския опит, на изтичащия миг и продължителното изкристализиране на това-което-е-сега в онова-което-е-било.

Като се вкопчи в настоящето, той за пръв път усети могъщата устойчивост на движението на времето, в което отвсякъде се блъскаха като в прибой, тръгнал срещу канарите, подвижни течения, вълни, приливи и отливи. Всичко това му показа в нова светлина способността му да вижда в бъдещето и с внезапно породило се чувство на страх той съзря причината за белите петна във времето и причината за тази грешка.

Надникването в бъдещето, осъзна той, бе просветление, обхващащо границите на онова, което разкриваше — беше ту източник на точност, ту на значима грешка. Нещо подобно на принципа на неопределеността на Хайзенберг: разходът на енергията, която разкриваше видяното от него, променяше видяното.

А онова, което той видя, бе пътека от времето вътре в пещерата — гъмжило от възможности, съсредоточени тук дори и в най-мимолетното действие — примигване на окото, небрежно подхвърлена дума, разместено зрънце пясък — всичко това задвижваше гигантски лост през познатата вселена. Той съзря насилие по толкова много отклонения от изходната точка, че и най-незначителното му движение създаваше невероятни размествания в модела.

От това видение му се прииска да се вцепени, да не помръдва, но това също водеше до последици.

Безбройните последствия — техните линии се разпръсваха във всички посоки от тази пещера и по повечето от тези линии на последствията той видя собствения си труп и кръв, бликаща от нанесената с нож зейнала рана.