„В годината, в която си затвори очите за смъртта на дук Лито и върна Аракис на харконите, моят баща падишах-императорът бе на седемдесет и две, но въпреки това не изглеждаше на повече от тридесет и пет. Той рядко се появяваше в обществото облечен в друго, освен в сардукарска униформа и черен шлем на бурсег¤ с имперския златен лъв върху гребена му. Униформата напомняше открито откъде иде силата му. Той обаче не беше винаги такова парвеню. Поискаше ли, можеше да бъде очарователен и сърдечен, но в онези по-сетнешни дни аз често се питах дали той бе такъв, какъвто се показваше. Сега вече си мисля, че той бе човек, който непрекъснато водеше борба да се измъкне от решетките на някаква невидима клетка. Трябва да си припомним, че той беше император, баща — глава на династия, водеща началото си от най-дълбока древност. Но ние го лишихме от законен син — не беше ли това най-ужасното крушение, което може да претърпи един властелин? Майка ми се подчини на по-старшите бин-джезъритски сестри, докато лейди Джесика отказа да стори това. Коя от двете бе по-силната? Историята вече го доказа.“
Джесика се пробуди сред пещерен мрак, долови, че около нея се движат свободни, и усети парливия мирис на влагосъхраняващи костюми. Вътрешното чувство за време й подсказа, че навън скоро ще падне нощта, но пещерата тънеше в мрак, изолирана от пустинята посредством уплътнителните капаци, които задържаха телесната им влага в това помещение.
Осъзна, че се бе отдала на непробудния и укрепителен сън на голямата умора, и това донякъде говореше, че с отряда на Стилгар тя подсъзнателно се чувствуваше сигурна за собствената си безопасност. Обърна се в хамака, който бяха направили от робата й, спусна нозе върху скалния под и ги напъха в пустинните си ботуши.
„Не бива да забравям да притегна повече ботушите си, за да улесня изпомпващото действие на влагосъхраняващия костюм“ — помисли си тя. — „Толкова много неща трябва да запомня.“
Все още усещаше вкуса на сутрешното ястие — птиче месо и някакви зърна, омесени с мед от мелиндж и увити в листа — и й хрумна, че тук времето е обърнато наопаки: нощта бе времето за работа, а денят — времето за почивка.
„Нощта скрива, нощта е по-безопасна.“
Тя откачи робата си от кукичките за хамака, забити в една ниша в скалата, заопипва плата в мрака, докато намери деколтето, и я нахлузи.
Питаше се как да изпрати съобщение до „Бин Джезърит“. Трябваше да ги уведоми за двете направления в аракийското светилище.
Навътре в пещерата светеха суспенсорни глобуси. Забеляза, че там се суетят хора и че Пол стои сред тях вече облечен, с отметната назад качулка, открила орловия профил на атреидите.
Помисли си колко странно се бе държал той, преди да се оттеглят на почивка. Бе толкова самовглъбен. Приличаше на човек, завърнал се от царството на мъртвите, който с полуотворени очи, изцъклени от вътрешния унес, все още не можеше да осъзнае напълно завръщането си. Това я накара да си припомни предупреждението му за обилно използуваната в храната подправка: за привикването.
„Дали подправката има и странично действие?“ — питаше се тя. — „Той спомена, че тя имала нещо общо с прорицителските му способности, но странно — не разказа нищо от това, което е видял.“
Из мрака, някъде отдясно, изникна Стилгар и отиде при групата под суспенсорните глобуси. Джесика забеляза как поглажда брадата си и как пристъпя с предпазлива и дебнеща походка.
Прониза я страх още в мига, щом сетивата й се събудиха за напрежението, което се долавяше у хората, скупчили се около Пол — с техните сковани движения и ритуални пози.
— Те имат моята закрила! — избоботи Стилгар.
Джесика разпозна мъжа, изправил се срещу Стилгар — Джеймис! После съзря гнева у Джеймис, изопнатите му рамене.
„Джеймис — човекът, когото Пол победи!“ — помисли си тя.
— Ти познаваш закона, Стилгар — рече Джеймис.
— Кой друг го познава по-добре? — попита Стилгар и тя долови в гласа му помирителни нотки и старание да заглади някакъв спор.
— Аз избирам двубоя — изръмжа Джеймис.
Джесика бързо прекоси пещерата и улови Стилгар за лакътя.
— Какво означава това? — попита тя.
— Това е законът амтал¤ — отвърна Стилгар. — Джеймис иска да получи правото да подложи на изпитание твоята роля в преданието.
— Тази жена трябва да бъде защитена в двубой — рече Джеймис. — Ако нейният защитник спечели, значи тя наистина е жената от преданието. Но в него е казано… — Той обходи с поглед скупчилите се хора — …че тя няма да потърси защитник от свободните, което може да означава само, че тя ще си води свой защитник.