— Ако сториш зло на сина ми — рече тя, — ще трябва да се биеш с мен. Аз те призовавам на бой още сега. Ще те накълцам на…
— Майко — пристъпи напред Пол и я докосна по ръкава. — може би ако обясня на Джеймис как…
— Да обясни! — изсъска презрително Джеймис.
Пол млъкна и се вгледа в този човек. Не се боеше от него — Джеймис изглеждаше тромав в движенията си, а и се беше срутил лесно върху пясъка при нощната им схватка. Но Пол все още чувствуваше пътеката от времето в тази пещера и все още помнеше видението от бъдещето, в което той лежеше убит от нож. В това видение за него имаше толкова малко пътища за спасение…
— Сайядина — заговори Стилгар, — сега трябва да се отдръпнеш назад, откъдето…
— Престани да я наричаш Сайядина! — изкрещя Джеймис. — Това още не е доказано. Добре де, знае молитвата! И какво от това? Всяко наше дете я знае.
„Това, което каза е достатъчно“ — помисли си Джесика. — „Вече ми е ясен. Бих могла да го спра само с една дума.“ — Тя се поколеба. — „Но не мога да възпра всички.“
— Тогава ще отговаряш пред мен! — изрече Джесика и си настрои гласа с извивка, която започваше с вой и свършвате с лукавство.
Джеймис се вторачи в нея — по лицето му се четеше явна уплаха.
— Ще ти разкрия какво е страдание — продължи тя със същия глас. — Спомни си за това по време на боя. Ще изпиташ такова страдание, че в сравнение с него гом джабърът ще бъде само блажен спомен. Всяка твоя фибра ще се гърчи и…
— Тя ми прави някаква магия! — изпъшка Джеймис. Той долепи свит десен юмрук до ухото си. — Настоявам да й бъде наложено мълчанието!
— Така да бъде! — рече Стилгар. Той хвърли предупредителен поглед към Джесика. — Ако заговориш отново, Сайядина, ще помислим, че използуваш магии, и ще те лиша от закрилата си. — Той й кимна да отстъпи назад.
Джесика усети как нечии ръце я хващат, помагайки й да се отдръпне назад, но не долови в тях никаква грубост. Видя как откъснаха Пол от тълпата и как Чани, момичето с лице на елф, му шепне на ухото и кима с глава към Джеймис.
Сред войниците се образува кръг. Донесоха още суспенсорни глобуси и всички се обърнаха към осветената в жълто ивица.
Джеймис пристъпи в кръга, изхлузи робата си и я подхвърли някому от тълпата. Остана по матовосивкав влагосъхраняващ костюм, по чиято гладка повърхност се забелязваха гънки и бръчки. За миг изви устни към рамото си и отпи от тръбичката на джобния резервоар. След малко се изправи, разкопча и свали костюма си и го подаде грижливо към тълпата. Той стоеше в очакване само по набедреник и някакъв плат, изопнат по краката до глезените му, а в дясната си ръка стискаше кристален нож.
Джесика видя как момичето-дете Чани помага на Пол, видя как пъхна в дланта му дръжката на кристален нож и как той лекичко подхвърли оръжието, за да определи на ръка тежестта и центъра му на равновесие. И на Джесика й хрумна, че Пол е обучаван в прана и бинду, в умението да владее нервите и мускулите си, че е бил обучаван в бойно изкуство в една необикновена школа и че негови учители са били мъже като Дънкан Айдахо и Гърни Халик, мъже, които приживе бяха станали легенда. Момчето познаваше непочтените методи на „Бин Джезърит“ и видът му бе бодър и уверен.
„Но той е едва петнадесетгодишен“ — помисли си тя. — „Аз посях страх в душата на Джеймис. Този страх вероятно ще… забави рефлексите му. Да можех само да се помоля… истински да се помоля.“
Сега Пол, останал само по трикото си за фехтовка, което носеше под влагосъхраняващия костюм, стоеше точно в средата на кръга. В дясната си ръка държеше кристален нож, а нозете му върху хрущящия по скалния под пясък бяха боси. Айдахо неведнъж го беше предупреждавал: „Ако се съмняваш дали повърхността под нозете ти е устойчива или не, най-добре е да си бос.“ А на преден план в съзнанието си продължаваше да чува напътствените слова на Чани: „При отбиване на удар Джеймис се обръща надясно с ножа си. Това му е навик и сме забелязали, че често прибягва до него. Ще се втренчи в очите ти и точно когато мигнеш — ще те прободе. А той се бие еднакво добре и с двете ръце — отваряй си очите, като прехвърля ножа от едната ръка в другата.“
Но най-осезаемо — и то дотолкова, че го усещаше с всяка клетка на тялото си, бе обучението и рефлексният механизъм, който бе изковаван ден подир ден и час подир час в учебната зала.
Припомни си и думите на Гърни Халик: „Майсторът на боя с нож мисли едновременно за върха на ножа, за острието и за предпазника. Върхът може и да реже, острието може и да пробожда, а предпазникът може и да приклещи острието на противника.“