Пол се вгледа в кристалния нож. Предпазник нямаше — само тънка заоблена дръжка с удебелени ръбове, които да предпазват ръката. А на всичко отгоре осъзна, че не му бе известно пределното напрежение на това острие и дори не знаеше дали изобщо този нож може да се счупи.
Застанал срещу Пол, Джеймис запристъпя с рамо напред по ръба на кръга.
Пол се приведе, като едва сега си даде сметка, че няма защитен пояс, а беше обучаван да се бие с неговото невидимо поле около тялото си и да действува при отбрана с най-голяма бързина, докато нападението му трябваше да бъде съобразено с пресметнатото забавяне, необходимо, за да проникне острието в защитното поле на противника. И въпреки постоянните предупреждения на треньорите си да не позволява бързината на нападението да бъде притъпявана от безсмисленото защитно поле, той знаеше, че мисълта за защитния пояс бе част от съзнанието му.
Джеймис изрече обичайното предизвикателство:
— И дано ножът ти се нащърби и натроши!
„Значи този нож може да се счупи“, помисли си Пол.
Напомни си, че Джеймис също няма защитен пояс, но той не бе обучаван да го използува и нямаше задръжките на човек, свикнал да се бие със защитно поле.
Пол впи поглед в изправилия се в отсрещния край на кръга Джеймис. Тялото на противника му приличаше на възлесто конопено въже, опнато върху сух скелет. На светлината на суспенсорните глобуси ножът му проблясваше жълтеникавомлечен.
Страх прониза Пол. Внезапно се почувствува самотен и разголен, застанал на мъглявата жълтеникава светлина сред този кръг от хора. Умението му да вижда в бъдещето бе подхранвало познанието му с безброй данни, намекващи за мощните течения на предстоящето и върволиците от решения, които ги направляват, но това тук бе настоящата действителност. Това бе смърт, която се крепеше върху съвсем малки нещастни случайности.
Той осъзна, че и най-незначителната дреболия тук би могла да преобърне бъдещето. Нечия кашлица сред тълпата зяпачи — разсейване. Потрепване на пламъка на суспенсорния глобус — лъжлива сянка.
„Страх ме е“ — призна си Пол.
И той внимателно запристъпя в кръг срещу Джеймис, повтаряйки си наум бин-джезъритската молитва срещу страх: „…Страхът погубва разума…“ Думите му подействуваха като студен душ. Той почувствува как мускулите му се стягат и напрягат в готовност.
— Ще потопя ножа си в твоята кръв — изръмжа Джеймис. И недоизрекъл последната дума, той внезапно нападна.
Джесика видя как той замахна с ножа и едва се сдържа да не извика.
Там, накъдето бе замахнал Джеймис, ножът му бе намерил само празно пространство — Пол сега се намираше зад него и откритият гръб на свободния бе отлична мишена.
„Хайде Пол! Удряй!“ — изкрещя мислено Джесика.
Ударът на Пол бе отмерен, изящно плавен, но толкова бавен, че Джеймис успя да се извърти, да отстъпи назад и да се обърне надясно.
Ниско приведен, Пол се оттегли и рече:
— Само че най-напред ще трябва да стигнеш до кръвта ми.
Джесика разбра, че ударите на сина й са пресметнати като за бой със защитно поле, и осъзна колко коварно бе това. Отбраната на момчето издаваше пъргавина, отработена до такова съвършенство, каквото тези хора никога не бяха виждали. Нападението също бе отработено, но бе пригодено да преодолява преградата на защитното поле. Защитното поле отблъсква твърде бързия удар и пропуска само бавния, коварен удар. За да се проникне в защитното поле са необходими техничност и хитрост.
„Дали Пол разбира това?“ — питаше се тя. — „Сигурно го разбира.“
Джеймис отново нападна — мастиленосините му очи гледаха свирепо, а загубилото очертанията си тяло се жълтеете под суспенсорните глобуси.
И Пол отново се изплъзна, но твърде много се забави с контраудара.
Същото се повтори.
И потрети.
Всеки път контраударът на Пол закъсняваше с по една секунда.
Джесика също забеляза нещо, което се надяваше, че Джеймис не е видял. Отбранителните реакции на Пол бяха зашеметяващо бързи, но всеки път те заемаха съвършено точно онзи ъгъл, който биха заели, ако защитното поле помагаше да се отбие ударът на Джеймис.
— Да не би синът ти да е решил да се позабавлява с този нещастен глупак? — попита Стилгар. Той обаче й направи знак да замълчи, преди да успее да отговори. — Извинявай, ти не бива да говориш.
Сега двете фигури върху скалния под започнаха да се обикалят една друга: Джеймис — с нож, протегнат напред и леко повдигнат нагоре, и Пол — присвит, с нож, наклонен надолу.
Джеймис отново замахна и този път се изви надясно, където дебнеше Пол.