От тълпата се разнесоха приглушени гласове:
— Хубаво име… наистина… толкова силен… да ни донесе късмет.
И Джесика долови, че те ги приемат — нея и нейния защитник в двубоя. Тя вече наистина беше Сайядина.
— А сега, когато си вече мъж, какво име си избираш, с което да те наричаме открито? — попита Стилгар.
Пол погледна към майка си, после пак към Стилгар. Картини и епизоди от настоящия миг бяха запечатани в неговата памет за видяното в бъдещето, но той долови различията, сякаш те бяха материални, сякаш някаква сила го провираше през тясната вратичка на настоящето.
— Как наричате помежду си малката мишка, мишката, която скача? — попита Пол, като си припомни тупуркането на малките крачета в басейна Туоно. Той показа с ръка.
От групата се разнесе смях.
— Наричаме я муад’диб — отговори Стилгар.
Джесика ахна. Това бе името, което Пол й бе казал, когато обясняваше, че свободните ще ги приемат и че ще го наричат така. Тя усети внезапен страх от сина си и за сина си.
Пол преглътна. Почувствува, че играе роля, която вече безброй много пъти мислено бе играл… и все пак… имаше някои разлики. Виждаше себе си, изкачил се на шеметен връх, преживял много, натрупал планини от знания, а наоколо му — само бездна.
И отново си припомни видението с фанатичните легиони, които следваха зелено-черното знаме на атреидите, грабеха и палеха през вселената в името на техния пророк Муад’Диб.
„Това не бива да става“ — рече си мислено той.
— Това ли е името, което си избираш. Муад’Диб? — попита Стилгар.
— Аз съм атреид — прошепна Пол и после продължи с по-звучен глас: — Няма да е редно да изоставя изцяло името, дадено ми от моя баща. Дали може да бъда известен сред вас като Пол Муад’Диб?
— Бъди Пол Муад’Диб! — рече Стилгар.
А Пол си помисли: „Това го нямаше в никое от моите видения. Аз направих нещо различно.“
Той обаче чувствуваше, че бездната все още го заобикаля отвсякъде.
В отговор през тълпата премина сподавен шепот, воините говореха помежду си: „Мъдрост и сила… Какво още може да се иска… Разбира се, че е преданието. Лизан-ал-Гаиб… Лизан-ал-Гаиб…“
— Ще ти разкажа нещо за новото ти име — рече Стилгар. — Твоят избор ни радва. Муад’Диб се отнася мъдро към живота в пустинята. Муад’Диб си създава своя собствена вода. Муад’Диб се крие от слънцето и пътува през хладната нощ. Муад’Диб е плодовит и се множи из цялата пустиня. Ние наричаме Муад’Диб „Наставник на момчетата“. Основата, върху която ще изградиш живота си, е много яка, Пол Муад’Диб, известен сред нас като Усул. Бъди ни добре дошъл!
Стилгар докосна челото на Пол с дланта си, отдръпна ръката си, прегърна го и промълви:
— Усул!
Щом Стилгар го освободи от прегръдките си, друг воин от отряда го прегърна и повтори новото му име. И Пол премина през обятията на войните, като чуваше различни гласове да повтарят: „Усул… Усул… Усул…“ Той вече можеше да разпознава някои от тях по име. А ето я и Чани, която, прегръщайки го, долепи страна до неговата и произнесе името му.
След малко Пол застана отново до Стилгар, който каза:
— Сега ти си наш брат. — Погледът му стана рязък, а в гласа се доловиха повелителни нотки: — А сега, Пол Муад’Диб, оправи катарамите на влагосъхраняващия си костюм. — Той погледна към Чани. — Чани! Запушалките за нос на Пол Муад’Диб са направо негодни, по-лоши изобщо не съм виждал! Мисля, че ти наредих да се грижиш за него!
— Нямах необходимите материали, Стил — отвърна тя. — Можем да вземем запушалките на Джеймис, разбира се, но…
— Достатъчно!
— Тогава ще му дам едната от моите — рече тя. — Аз мога да се справям и с една, докато…
— Не е нужно — прекъсна я Стилгар. — Знам, че някои от нас имат резервни. У кого има резервни? Ние военен отряд ли сме или шайка диваци?
От групата се протегнаха ръце, които предлагаха твърди, влакнести запушалки. Стилгар подбра четири и ги даде на Чани.
— Постави ги на Усул и Сайядина! — нареди той.
Някъде откъм задните редици се надигна глас:
— А какво ще стане с водата. Стил? Какво ще стане с контейнерите във вързопа им?
— Знам болката ти, Фарук — отвърна Стилгар. Той погледна към Джесика. Тя кимна.
— Отворете единия за онези, които се нуждаят от вода — рече Стилгар. — Вододелецът… къде е вододелецът? А, Шимум, погрижи се за отмерването на нужното. Само необходимото и нито капка повече. Водата е наследствен вдовишки дял на Сайядина и ще бъде заплатена в заслона по бойната ставка, като се приспадне възнаграждението за носене на вързопа.
— А какво е заплащането по бойната ставка? — попита Джесика.
— Десет литра за един — отговори Стилгар.