— Но…
— Това е мъдър закон, както ще се убедиш по-късно — прекъсна я Стилгар.
Шумоленето на полите на робите откъм задните редове показа, че хората са се размърдали, за да получат вода.
Стилгар вдигна ръка и настъпи мълчание.
— А що се отнася до Джеймис — рече той, — заповядвам да се извърши пълната церемония. Джеймис бе наш другар и брат. Не може да си тръгнем оттук, без да отдадем дължимата почит на човека, който с предизвикателството си тахади доказа нашето щастие. Настоявам да се спази обредът… на залез-слънце, когато мракът покрие Джеймис.
Пол дочу тези думи и осъзна, че се е хвърлил още веднъж в бездната на времето… непрогледен мрак. В бъдещето му не се мяркаха никакви картини от миналото… освен… освен… — той все още чуваше плющенето на зелено-черното атреидско знаме… някъде напред… все още виждаше кървавите мечове и фанатичните легиони.
„Това няма да стане“ — рече си мислено той. — „Не мога да позволя да стане така.“
„Бог създаде Аракис, за да приучи праведния на твърдост“
Сред тишината на пещерата Джесика дочу хрущенето на пясъка по скалата под нозете на воините и далечните писъци на птици, за които Стилгар бе казал, че са сигналите на неговите стражи.
Огромните херметически капаци бяха свалени от отворите на пещерата. Тя виждаше как вечерните сенки пълзяха по ръба на изпречилата се отпреде й скала и по басейна, който се разстилаше отвъд тази скала. Усети как дневната светлина ги напуска и долови това както по сухата горещина, така и по сенките. Тя знаеше, че обученото й съзнание скоро щеше да й даде онова, което тези свободни очевидно притежаваха — способността да долавят и най-малката промяна по влагата във въздуха.
Как само се разбързаха да притегнат катарамите на влагосъхраняващите си костюми, щом свалиха херметическите капаци!
Дълбоко откъм дъното на пещерата някой запя монотонно:
Джесика преведе безгласно: „Това е пепел! А това са корени!“
Погребалната церемония на Джеймис започваше.
Тя погледна навън към аракийския залез и към напластените в небето пъстроцветни ивици. Нощта вече започваше да разстила своите сенки по далечните зъбери и по дюните.
Въпреки това горещината не намаляваше.
Тя подгони мислите на Джесика към водата и очевидния факт, че тези хора са обучени да изпитват жажда само в определено време.
Жажда.
Тя си припомни как облените в лунна светлина вълни на Каладън мятаха белите си одежди върху скалите… и вятъра, натежал от влага. А сега ветрецът, който надигаше леко робата й, съсухряше незащитената кожа по страните и челото. Новите запушалки за нос й убиваха и тя се улови, че обръща прекалено много внимание на тръбичката, която се спускаше надолу през лицето и влизаше в костюма, като възстановяваше издишваната влага.
Самият влагосъхраняващ костюм представляваше сауна.
„Влагосъхраняващият костюм ще ти бъде по-удобен, когато привикнеш към по-ниско съдържание на течност в тялото си“ — беше казал Стилгар.
Тя знаеше, че е прав, но от това не й стана по-леко. Непрекъснато я занимаваше подсъзнателната мисъл за вода. „Не“ — поправи се тя, — „подсъзнателната мисъл за влага.“
А това бе по-неуловим и мъчен за разбиране въпрос.
Дочу приближаващи стъпки, обърна се и видя Пол, който идваше откъм дъното на пещерата, следван от Чани, момичето с лице на елф.
„Ето още един въпрос“ — рече си Джесика. — „Пол трябва да бъде предупреден за тукашните жени. Никоя от тези жени на пустинята не е подходяща за съпруга на дук. Наложница да, но не и съпруга.“
После се зачуди на себе си, като си мислеше: „Дали не съм заразена от неговите проекти? И тя видя колко безупречно е програмирана. Значи мога да мисля за брачните потребности на хората с кралска кръв, без дори да помисля за собствената си съдба на наложница. И все пак… аз бях повече от наложница.“
— Майко.
Пол се спря пред нея. Чани застана до рамото му.
— Майко, знаеш ли какво правят там, вътре?
Джесика се взря в черните очи, които я гледаха изпод качулката.
— Струва ми се, че знам.
— Чани ми показа… защото трябва да видя всичко и да дам разрешението си за премерването на водата.
Джесика погледна Чани.
— Извличат водата на Джеймис — каза Чани и тънкият й гласец прозвуча носово от запушалките. — Такъв е законът. Плътта принадлежи на човека, но водата му принадлежи на племето… освен когато е паднал в двубой…
— Настояват, че тази вода е моя — рече Пол.
Джесика се учуди защо тези думи внезапно я изпълниха с напрежение и предпазливост.