— Водата на падналия в двубой принадлежи на победителя — продължи Чани. — Защото човек се бие на открито, без влагосъхраняващ костюм. Победителят трябва да си получи водата, която е загубил по време на боя.
— Не искам тази вода! — промълви Пол.
Той имаше чувството, че е частица от множество образи, които се движеха едновременно, но бяха така разпокъсани, че смущаваха вътрешното му око. Не бе уверен какво ще предприеме, но за едно нещо бе сигурен: той не искаше водата, извлечена от мъртвата плът на Джеймис.
— Но това е… вода! — обади се Чани.
Джесика бе смаяна от начина, по който тя изрече „Вода!“. Толкова много смисъл, вложен в най-обикновена дума! Хрумна й една бин-джезъритска аксиома: „Оцеляването, това е умението да се плува в непознати води.“ И Джесика си помисли: Ние с Пол трябва да открием теченията и особеностите на тези непознати води… ако искаме да оцелеем.
— Ще приемеш водата! — рече Джесика.
Тя разпозна тона на гласа си. Бе използувала същия този тон веднъж в разговор с Лито, когато бе казала на своя разорен дук, че ще трябва да приеме една огромна сума, предложена му да го подкрепи в някакво съмнително начинание, защото парите осигуряваха могъщество за атреидите.
На Аракис водата заместваше парите. Тя ясно разбра това.
Пол не проговори, но съзнаваше, че ще постъпи както тя бе наредила — не защото тя бе наредила така, а защото тонът на гласа й го бе заставил да преосмисли нещата. Да откаже водата би означавало да наруши установените обичаи на свободните.
След малко Пол си припомни думите от 467-та песен в О. К. библия на Юи. И рече:
— „Всичко живо е произлязло от водата.“
Джесика вторачи поглед в него. „Откъде ли е научил този цитат?“ — запита се тя. — „Той не е изучавал загадките.“
— Така е речено — заговори Чани. — Гидичър¤ мантийн¤: В „Шах-Нама“¤ е записано, че най-напред е била създадена водата.
Без да има някаква обяснима причина, а това я тревожеше повече, отколкото самото усещане, Джесика внезапно потрепера. Тя се извърна да скрие смущението си и тъкмо навреме, за да види залеза. Щом слънцето се гмурна зад хоризонта, по небето стремително се разпиляха най-невероятни цветове.
— Време е!
Гласът, който прокънтя в пещерата, принадлежеше на Стилгар.
— Оръжието на Джеймис бе пречупено. Джеймис бе повикан от Шай-хулуд, а той предопределя фазите на луните, които ежедневно избледняват и накрая се появяват като извити и изсъхнали клонки. — Гласът на Стилгар се сниши. — Така стана и с Джеймис.
Върху пещерата като покров се спусна тишина. Джесика видя неясните движения на Стилгар. Сякаш в мрачното дъно на пещерата бе застанал някакъв призрак. Тя обърна поглед назад към басейна и почувствува хлад.
— Нека приближат приятелите на Джеймис — рече Стилгар.
Мъжете зад гърба на Джесика се раздвижиха и закриха със завеса отвора. Някъде много навътре в пещерата запалиха нависоко единичен суспенсорен глобус. Жълтеникавото му сияние осветяваше приближаващите се човешки фигури. Джесика чу шумоленето на робите.
Чани направи крачка встрани, сякаш светлината я придърпа.
Джесика се наведе близо до ухото на Пол и му заговори на семейния закодиран език:
— Следвай техния пример, прави каквото правят те. Церемонията по успокояването на сянката на Джеймис ще е най-обикновена.
„Въпросът не е само до церемонията“ — помисли си Пол — И изпита мъчителното усещане, сякаш се опитваше да улови нещо, което се движи, и да го накара да застане неподвижно.
Чани се върна с плавни стъпки при Джесика и я улови за ръката.
— Ела, Сайядина. Ние трябва да седнем отделно.
Пол ги видя как се отдалечават сред сенките и го оставят сам. Почувствува се изоставен.
Мъжете, които спуснаха завесата, застанаха до него.
— Ела, Усул.
Остави се да го водят напред и да го избутат сред кръга от хора, образуван около Стилгар, който стоеше под суспенсорния глобус близо до една покрита с роба върху скалния под купчинка с неравни очертания.
По знак даден от Стилгар воините приклекнаха — робите им прошумоляха от движението. Пол приклекна с тях, като наблюдаваше Стилгар, той забеляза как увисналият отгоре суспенсорен глобус превръща очите му в кухини и прави по-ярък зеления плат около врата му. Отмести поглед към покритата с роба купчинка при нозете на Стилгар и разпозна щръкналата изпод плата дръжка на балисет.
— Когато изгрее първата луна, духът напуска водата на тялото — заговори напевно Стилгар. — Така е речено. Когато видим първата луна тази нощ, кого ще призове тя?
— Джеймис — отвърна тълпата.