Стилгар се завъртя на пета и обходи с поглед кръга от лица.
— Аз бях приятел на Джеймис — каза той. — Когато ястребовият самолет ни връхлетя при Скалната дупка не друг, а Джеймис ме издърпа на безопасно място.
Той се приведе над близката купчинка и вдигна от нея робата.
— Вземам тази роба като приятел на Джеймис — това е правото на вожда. — Той метна робата на рамо и се изправи.
Сега Пол видя съдържанието на откритата купчинка: матовосивия блясък на влагосъхраняващ костюм, очукан контейнер, малка книжка, загъната в шалче, дръжката на кристален нож, празна кания, сгъната войнишка торба, паракомпас, дистранс¤, кречетало, снопче големи колкото юмрук метални куки, най-различни скални късчета, увити в кърпа, завързани в снопче пера… и балисет, положен до сгънатата войнишка торба.
„Значи Джеймис е свирел на балисет“ — помисли си Пол. Инструментът му напомни за Гърни Халик и за всичко изгубено. Паметта на Пол за видяното в бъдещето знаеше, че някои линии на вероятностите биха могли да го срещнат с Халик, но тези срещи бяха редки и неясни. Те го объркваха. Факторът несигурност го озадачи: „Да не би това да означава, че трябва да направя нещо… че мога да направя нещо, което да убие Гърни… или да го възкреси за живот… или…“
Пол преглътна и разтърси глава.
Стилгар отново се наведе над купчинката.
— За жената на Джеймис и за стражите — рече той. Скалните късчета и книжката бяха прибрани в гънките на робата му.
— Правото на вожда! — припяха монотонно воините.
— Жетонът за сервиза за кафе на Джеймис — каза Стилгар и повдигна плосък диск от зелен метал. — Ще бъде връчен на Усул при подходяща церемония, когато се приберем в заслона.
— Правото на вожда! — пропя монотонно тълпата. Накрая взе дръжката от кристален нож и се изправи с нея.
— За погребалното поле! — рече той.
— За погребалното поле — припяха воините.
От мястото си в кръга Джесика кимна, разпознала старинния корен на този обичай, и мислено си рече: „Срещата между невежеството и знанието, между варварството и културата — тя започва с уважението, с което се отнасяме към нишите мъртъвци.“ Тя погледна отсреща към Пол, като се питаше: „А той ще разбере ли това? Ще знае ли какво да направи?“
— Ние сме приятели на Джеймис — продължи Стилгар. — Ние не оплакваме нашите мъртви като глутница койоти.
Приклекналият отляво до Пол сивобрад мъж се изправи.
— Аз бях приятел на Джеймис — каза той. После пристъпи към купчинката и повдигна дистранса. — Когато в заслона при Двете птици нашата вода спадна под минималното ниво, Джеймис раздели с нас своята. — Мъжът отново зае мястото си в кръга.
„Дали очакват и от мен да кажа, че съм бил приятел на Джеймис?“ — питаше се Пол. — „И трябва ли да взема нещо от този куп?“ — Забеляза, че лицата наоколо ту се обръщаха към него, ту се извръщаха встрани. — „Те наистина очакват да направя това.“
Друг един мъж, приклекнал срещу Пол, се надигна, отиде до купчинката и взе паракомпаса.
— Аз бях приятел на Джеймис — рече той. — Когато патрулът ни приклещи в Скален залив и аз бях ранен, Джеймис ни прикри, за да могат ранените да се спасят. — Той пак зае мястото си в кръга.
Лицата отново се обърнаха към Пол — той прочете изписаното по тях очакване и сведе очи. Смушка го лакът и нечий глас просъска:
— Да не би да искаш да ни навлечеш смърт?
„Как да кажа, че съм му бил приятел?“ — питаше се Пол.
От кръга насреща се надигна друга фигура и когато прибуленото от качулката лице застана на светлината, той позна майка си. Тя взе шалчето от купчинката.
— Аз бях приятел на Джеймис — рече тя. — Когато заселилият се в него дух на духовете съзря потребността от истина, този дух се оттегли и спаси сина ми. — Тя се върна на мястото си.
А Пол си припомни презрението в гласа на майка си, когато се изправи насреща му след двубоя: „Как се чувствува човек като убиец?“
Отново видя обърнатите към него лица, почувствува гнева и страха сред воините. Внезапно на Пол му хрумна откъс от видеокнигата¤, която майка му навремето бе направила за него — „Култът към мъртвите“. Сега вече знаеше как трябва да постъпи.
Той бавно се изправи на крака.
Въздишка обиколи кръга.
Пол почувствува, че колкото повече се приближава към средата на кръга, толкова повече се смалява собственото му „аз“. Имаше чувството, че е загубил нещо от себе си и че идва да го потърси тук.
Наведе се над купчинката с вещите и взе балисета. Една струна тихо издрънча, закачила се о нещо от купчинката.
— Аз бях приятел на Джеймис — прошепна Пол.
Усети как сълзи опариха очите му и вляха нова сила в гласа му.