— Джеймис ме научи… че… когато човек убива… той си плаща за това. Иска ми се да съм познавал по-добре Джеймис.
Слепешката намери пътя към мястото си в кръга и се отпусна върху скалата.
— Той пролива сълзи — прошепна нечий глас. Тези думи обиколиха кръга.
— Усул отдава влага на мъртвеца!
Той усети как нечии пръсти докосват мокрите му страни и чу благоговеен шепот.
Доловила гласовете, Джесика, осъзна дълбочината на смисъла на случилото се и разбра, че сигурно съществуват строги забрани срещу проливането на сълзи. Тя се съсредоточи върху думите: „Той отдава влага на мъртвеца!“ Сълзите — те бяха дар за света на сенките. Те несъмнено са свещени.
Нищо друго на тази планета не я бе накарало така убедително да осъзнае изключителната стойност на водата. Нито продавачите на вода, нито съсухрената кожа на местните жители, нито влагосъхраняващите костюми или правилата на водния режим. Тук имаше нещо много по-скъпоценно от всичко останало — това беше самият живот и целият той бе обгърнат от символики и обреди.
Вода.
— Докоснах страните му — прошепна някой. — Усетих неговия дар.
Първоначално пръстите, които опипваха лицето му, изплашиха Пол. Той стисна студената дръжка на балисета, усещайки как струните се впиват в дланта му. После видя лицата зад опипващите ръце — очите бяха широко отворени и питащи.
Не след дълго ръцете се отдръпнаха. Погребалната церемония продължи. Но сега около Пол имаше малко празно място — за да му засвидетелствуват уважението си, воините се бяха поотдръпнали на почетно разстояние.
Церемонията завърши с тихо песнопение:
В нозете на Стилгар остана само един издут мях за вода. Той приклекна и допря длани до него. Някой пристъпи и приклекна до лакътя му. Под сянката на качулката Пол разпозна лицето на Чани.
— Джеймис носеше тридесет и три литра, два децилитра, седем сантилитра и 85 милилитра от водата на племето — заговори Чани. — Благославям тази вода сега, в присъствието на Сайядина. Екериакаири, това е водата, филисин-фоласи на Пол Муад’Диб! Киви акави, никога вече, накалас! Накалас! Да не бъде вече измервана и отброявана, укаир-ан! от ударите на сърцето дан-дан-дан на нашия приятел… Джеймис!
Сред внезапно настъпилата дълбока тишина Чани се обърна и впери поглед в Пол. След малко заговори:
— Там, където съм пламък, бъди въглен. Там, където съм роса, бъди вода!
— Би-лал кайфа! — припя отрядът.
— Този дял вода се пада на Пол Муад’Диб — рече Чани. — Дано той я пази за племето и съхрани от пропиляване поради небрежност. Дано бъде щедър с нея в случай на нужда. Дано, когато му дойде времето, я завещае за доброто на племето.
— Би-лал кайфа! — припяха воините.
„Трябва да приема тази вода!“ — помисли си Пол. Той бавно се надигна и си проправи път до Чани. Стилгар отстъпи назад, за да му стори място, и внимателно пое балисета от ръката му.
— Коленичи! — каза Чани. Пол коленичи.
Тя насочи ръцете му към меха с водата и ги долепи до гъвкавата повърхност.
— Племето ти поверява грижата за тази вода — рече. — Джеймис я напусна. Вземи я с мир. — Тя се изправи, а ръцете й притеглиха и Пол да стане.
Стилгар върна балисета и протегна дланта си с купчинка метални халки в нея. Пол ги погледна и по начина, по който отразяваха светлината на суспенсорния глобус, откри, че са с различна големина.
Чани взе най-голямата халка и я постави на средния си пръст.
— Тридесет литра — каза тя. Една по една тя взе и останалите, като показваше на Пол всяка една от тях и ги броеше. — Два литра, един литър, два водни жетона¤ от по един децилитър, седем жетона от по един сантилитър и един за 85 милилитра. Всичко тридесет и три литра, два децилитра, седем сантилитра и 85 милилитра.
Тя вдигна халките, нанизани на пръста си, за да може да ги види и Пол.
— Приемаш ли ги? — попита Стилгар.
Пол преглътна и кимна.
— Да.
— По-късно — продължи Чани — ще ти покажа как да ги завържеш в кърпа, така че да не дрънчат и да не те издават, когато ще се нуждаеш от тишина. — Тя протегна ръка.
— Би ли… ми ги пазила? — попита Пол.
Чани погледна стъписано Стилгар. Той се усмихна и рече:
— Пол Муад’Диб, който за нас е Усул, не познава още нашите обичаи, Чани. Прибери водните му жетони, без да поемаш някакво задължение, докато дойде време да му покажеш как да ги носи.