Тя кимна, измъкна ивица плат изпод робата си, наниза на нея халките, като ги завърза в някаква сложна плетеница, подвоуми се и ги напъха в чантичката под дрехата си.
„Тук нещо ми се изплъзна“ — помисли си Пол. Почувствува присмеха около себе си, долови задявката в него и в мислите му изплува спомен от бъдещето: „водни жетони, предложени на жена — начин за ухажване.“
— Вододелците! — рече Стилгар.
Воините се надигнаха сред шумоленето на робите. Двама души пристъпиха напред и вдигнаха мяха с водата. Стилгар свали суспенсорния глобус и тръгна с него към дъното на пещерата.
Избутан в редицата зад Чани, Пол забеляза матовия отблясък на светлината по скалните стени и танца на сенките и долови у воините някакво въодушевление, което напираше под изпълненото с очакване мълчание.
Издърпана от пъргави ръце към края на редицата и заобиколена от блъскащи се тела, Джесика потисна обзелото я за миг чувство на смут. Тя разпозна откъслечни епизоди от обреда и откри корени от чакобза и ботани джиб¤ в думите и вече разбираше каква необуздана жестокост може да избухне от тези наглед обикновени неща.
„Дан-дан-дан“ — рече си мислено тя. — „Пам-пам-пам!“
Беше като някаква детска игра, която в ръцете на възрастния бе загубила всякакви задръжки.
Стилгар се спря при една жълта скална стена. Натисна някаква издутина и стената беззвучно се отмести, откривайки несиметрично отверстие. Той мина напред през някаква черна пореста преграда — когато и Пол я премина, бе облъхнат от прохладна струя въздух.
Пол подръпна Чани за лакътя и й отправи въпросителен поглед.
— Този въздух сякаш е влажен — каза той.
— Шът! — прошепна тя.
Но зад гърба им се обади някакъв мъж:
— Тази нощ в капана има доста влага. Ето как Джеймис ни съобщава, че е доволен.
Джесика мина през тайната врата и я чу как се затваря зад гърба й. Видя как при преминаването през порестата преграда свободните забавят ход и щом сама застана пред нея, усети влагата във въздуха.
„Ветрокапан!“ — рече си тя. — „Някъде на повърхността има замаскиран ветрокапан, за да довеждат въздуха тук, долу, в по-хладните пластове и да кондензират влагата в него.“
Минаха през още един отвор в скалата. Вратата, на която имаше решетка, се затвори след тях. Въздушното течение зад гърба им носеше полъх на влага, ясно доловима както за Джссика, така и за Пол.
Суспенсорният глобус в ръцете на Стилгар, застанал начело на редицата, осветяваше ниско долу, под линията на раменете. Не след дълго Пол почувствува под нозете си стъпала, които слизаха наляво. Отразената светлина се плъзна по скритите под качулките глави, по извитата в спирала човешка редица, която слизате надолу по стъпалата.
Джесика долови нарастващото напрежение у хората наоколо и тежестта на мълчанието, което изопваше нервите й със своята натрапчивост.
Стъпалата свършиха и отрядът премина през още една ниска врата. Светлината на суспенсорния глобус бе погълната от огромното открито пространство с висок начупен таван.
Пол усети ръката на Чани върху рамото си, дочу тихия ромон в хладния въздух и почувствува как свободните застанаха благоговейно пред водата.
„Виждал съм това място насън“ — помисли си той.
Тази мисъл го изпълни и с увереност, и с чувство за безсилие. Някъде отпред по тази пътека фанатичните орди си пробиваха своя опръскай с кръв път през вселената с неговото име на уста. Зелено-черното знаме на атреидите щеше да стане символ на ужас. Свирепите легиони щяха да се хвърлят в битките, надавайки своя боен възглас: „Муад’Диб!“
„Това не бива да става“ — рече си той. — „Не мога да позволя да стане това.“
Пол обаче усещаше вътре в себе си напиращото родово съзнание, разбираше своето ужасно предназначение и знаеше, че тази непреодолима сила не може да бъде възпряна от някакво малко препятствие. Тя набираше инерция. Ако той умреше сега, в този миг, всичко щеше да продължи чрез майка му и неродената му сестра. Нищо по-малко от смъртта на всички воини, събрани тук сега, включително неговата смърт и смъртта на майка му, не би могло да възпре тази сила.
Той се огледа наоколо и видя, че отрядът се строява в редици. Изтикаха го напред, съм една ниска преграда, изсечена от обикновена скала. Отвъд преградата, на светлината на суспенсорния глобус на Стилгар Пол съзря спокойна тъмна водна повърхност. Дълбока и черна, тя се губеше в сенки — отсрещната стена едва се виждаше, може би чак на сто метра.
Джесика почувствува как опналата се суха кожа по скулите и челото й се отпуска от полъха на влагата. Водният басейн беше дълбок, тя усещаше, че е дълбок, и с мъка сподави желанието си да потопи ръце в него.