Откъм лявата й страна се разнесе плясък. Тя погледна към призрачната редица на свободните, видя Стилгар и застаналия до него Пол и вододелците, които изпразваха своя товар в басейна през дебитомера. Уредът представляваше кръгло сиво око, поставено над ръба на басейна. Тя видя как светлинната му стрелка се закова на тридесет и три литра, два децилитра, седем сантилитра и 85 милилитра.
„Изключителна точност при измерване на водата“ — помисли си Джесика и забеляза, че след преминаването на водата през уреда по него не остава и следа от влага. Водата се стичаше по тези стени, без да се задържа по тях. И тя си обясни цялата технология на свободните с един прост факт: те бяха съвършени специалисти.
Джесика си проби път надолу към преградата и застана до Стилгар. Сториха й път с небрежна вежливост. Тя забеляза отсъствуващия поглед в очите на Пол, но загадката на този огромен басейн не й даваше мира.
Стилгар я погледна.
— Сред нас има хора, които се нуждаят от вода — заговори той. — И въпреки това те идват тук и не се докосват до тази вода. Знаеш ли това?
— Вярвам го — рече тя.
Той погледна към басейна.
— Тук имаме над тридесет и осем милиона декалитра вода — продължи той. — Отделена от малките вестители със стена, скрита и недостъпна.
— Истинско съкровище! — промълви тя.
Сгилгар повдигна суспенсорния глобус, за да надзърне в очите й.
— Това е повече от съкровище. Ние притежаваме хиляди такива тайни резервоари. Само неколцина от нас знаят къде се намират всички те. — Той наклони глава на една страна. Глобусът хвърляше мъждива жълтеникава светлина по лицето и брадата му. — Чуваш ли?
Те се заслушаха.
Звукът от капещата вода, кондензирана от ветрокапана, изпълни помещението — Джесика видя как целият отряд възторжено се заслуша. Единствен Пол като че ли се намираше далеч от всичко това.
За него шумът на капките сякаш отброяваше миговете, които отминаваха. Усещаше как времето тече през него и миговете му никога нямаше да се върнат. Изпита потребност от вземане на решение, но се почувствува безсилен да се помръдне.
— Изчислено е колко вода ще ни трябва. Когато я съберем, ние ще променим лицето на Аракис.
В отговор сред тълпата се понесе приглушен шепот:
— Би-лал кайфа!
— Дюните ще останат хванати в капан под тревните насаждения — продължи Стилгар с глас, който все повече укрепваше. — С дървета и шубраци ще задържим влагата в почвата.
— Би-лал кайфа! — припяха войниците.
— Всяка година полярните ледове ще отстъпват! — продължи Стилгар.
— Би-лал кайфа! — повториха те.
— Ние ще превърнем Аракис в удобна за живот планета — с лещи за топене на снега по полюсите, с езера в умерените зони и само дълбоката пустиня ще остане за вестителя и неговата подправка.
— Би-лал кайфа!
— И никой повече няма да страда от недостиг на вода. Всеки ще може да се гмурне в нея — било в кладенец или вир, било в езеро или канал. Тя ще се лее по каналите, за да напоява нашите растения. И всеки ще може спокойно да си вземе от нея. Ще трябва само да протегне ръка.
— Би-лал кайфа!
Джесика долови религиозния обред в тези думи и забеляза своето собствено инстинктивно благоговение. „Те са се съюзили с бъдещето“ — помисли си тя. — „Те имат своя цел. Това е мечтата на учения… и тя е изпълнила душите на тези прости хорица, на тези селяни.“
Мислите й се отклониха към Кайнс-Лайът, имперския планетарен еколог, човека, който бе станал свободен, и тя му се учуди. Това бе мечта, която можете да завладее душите на хората, и тя почувствува заслугата на еколога. Това бе мечта, за която хората драговолно можеха да умрат. Това беше още една от най-важните опорни точки, от които долавяше, че синът й се нуждае: хора с цел. У такива хора лесно можеше да се насади страст и фанатизъм. Те можеха да се насочат като меч, за да извоюват отново отнетото от Пол място.
— Сега ще тръгваме — продължи Стилгар — и ще почакаме до изгрева на първата луна. Когато Джеймис спокойно поеме по своя път, ние ще се отправим към Сийч Табър.
С приглушен ропот воините се строиха зад него, направиха обратен завой покрай преградата на басейна и тръгнаха нагоре по стъпалата.
А Пол, крачейки зад Чани, долови, че е пропуснал някакъв съдбоносен миг, че не е взел някакво важно решение и че сега бе уловен в капана на собствения си мит. Той знаеше, че бе виждал това място и преди, че го бе зърнал в епизод от свой прорицателски сън още на далечния Каладън — сега обаче попълваше подробностите, които не бе забелязал. Пределите на дарбата му да вижда в бъдещето му се представиха сега по нов, по-смайващ начин. Имаше чувството, че е яхнал вълната на времето и ту пропада надолу, ту се покачва върху гребена й, а всички други вълни наоколо се извисяваха и сгромолясваха, като ту откриваха, ту закриваха онова, което носеха на повърхността си.